— Не се притеснявайте — отвърна Хайман. — Радвам се, че ще проверите как стоят нещата.
Джак се върна при велосипеда си и взе торбата. После отключи входната врата, но преди да я отвори старателно намъкна предпазното облекло — от халата до ръкавиците и маската. Редките минувачи, които забелязаха странното му поведение, почти не се стреснаха. Обитателите на Ню Йорк наистина не могат да бъдат разтърсени току-така, с уважение поклати глава той.
Бутна вратата и бавно прекрачи прага. Усети как косъмчетата по врата му настръхват. Имаше нещо особено страховито в мисълта, че прашинките, които се въртяха на светлината на уличната лампа, може би имат способността да го убият за броени минути. За секунда се поколеба дали да не си тръгне и да остави тази работа на специалистите. После поклати глава в безмълвен укор към това „средновековно“ суеверие. По дяволите! Все пак беше достатъчно защитен!
Обстановката в офиса се оказа точно толкова спартанска, колкото изглеждаше през стъклото. Единствената украса се изразяваше от серия туристически снимки на гръцките острови, обединени в каталога на авиокомпания „Олимпик“, който висеше на една от стените. Големият календар насреща също беше гръцки. Килимите и китениците на витрината действително бяха потънали в прах, но останалата част от офиса беше безупречно чиста. Във въздуха се доляваше леката миризма на почистващи препарати. В краката му имаше купчина пликове и рекламни брошури, явно пъхнати в пощенския процеп на вратата. Наведе се, събра ги в ръце и пристъпи към бюрото.
Върху металната повърхност бяха подредени кожен блотер, телена кошничка за документи и няколко копия на старогръцки вази. Всичко беше чисто и подредено. Джак внимателно пусна купчината писма в кошничката за входяща кореспонденция, после се обърна и включи осветлението.
Извади епруветките за събиране на проби и започна да ги прокарва с отвора надолу върху различните повърхности. Докато плъзгаше поредната от тях по плота на писалището, вниманието му беше привлечено от нещо, което проблясваше в средата на кожения блотер. Наведе се да го разгледа по-добре. Оказа се миниатюрна звездичка — от онези, които фосфоресцират в тъмното и служат за празнична украса. Изглеждаше съвсем не на място в околната стерилна среда.
Наведе се и надникна в кошчето за отпадъци. Беше абсолютно празно. Пристъпи към затворените врати в дъното на помещението. От едната се влизаше в тоалетната и той отново измъкна епруветките за вземане на проби. Обработи мивката и тоалетната чиния, след което отвори съседната врата. Оказа се, че тя води към централното стълбище на сградата, по което нямаше следа от килими. Единствените екземпляри бяха на прашната витрина.
Приключил с епруветките, Джак ги отнесе в банята и старателно ги изми отвън със силна струя вода. Едва след това ги постави обратно в сака, с който ги беше пренесъл дотук. Най-накрая насочи вниманието си към канонерките с архивата. Предстоеше му да разбере кога е пристигнала последната доставка от килими и китеници и къде е била продадена тя.
Пета глава
Понеделник, 18 октомври 15.45 ч.
Юри закова очи в лицето на клиента си, който старателно отброяваше еднодоларови банкноти в протегнатата му длан. Беше го взел от летище Ла Гуардия, за да го доведе тук, пред една огромна и скъпа резиденция в Ийст Сайд. По време на дългото пътуване бе принуден да изтърпи нова дълга лекция на тема американските добродетели, довели до пълна победа в Студената война. Този път акцентът беше върху Роналд Рейгън, успял да изпълни заканата си и да ликвидира „Империята на злото“ едва ли не с голи ръце. Клиентът бе отгатнал етническия произход на Юри от служебната табелка на таблото и именно това бе станало причина за дългия монолог относно американското превъзходство на всички фронтове: морален, икономически, политически.
Юри не каза нито дума, макар че на няколко пъти бе изкушен да влезе в спор. Част от изявленията на клиента накараха кръвта му да кипне — особено онези, в които прозираше снизходително съчувствие към руския народ, принуден да страда заради некадърните си управници.
— А това тук са два долара бакшиш за вас — намигна мъжът и прибави съответните банкноти в купчинката. Върху дланта на Юри се бяха събрали точно двадесет и девет еднодоларови банкноти, повечето от които бяха невероятно оръфани. Сумата на апарата плюс таксата за преминаване на моста Трайбъро възлизаше на двадесет и седем долара и петдесет цента.
— Всичкият бакшиш, а? — вдигна вежди Юри.
— Защо, малко ли е? — попита мъжът, изправи се и хвана куфарчето си така, сякаш се готвеше да го използва за защита.