Кърт и колегите му шумно се наредиха пред бара и си поръчаха бира. Започнаха да си разменят случки от последния летен лагер, коментарите им бяха закачливи и весели. Кърт беше доволен, тъй като за пръв път от много време насам се почувства пълноправен член на някаква организация. Добрите резултати по време на единичната подготовка му донесоха и съответната награда — той беше избран за командир на отделение.
В един момент, уморен от оглушителната, но монотонна музика, той стана и се насочи към джукбокса. Погълнатите няколко бири го бяха направили сантиментален. Напрегна взор по посока на изписаните заглавия и бръкна в джоба си за монети.
— Не ти ли харесва музиката? — попита го мъжът от малката масичка.
Кърт сведе поглед към него. Беше среден на ръст, с късо подстригана коса. Чертите на лицето му бяха остри, с тънки устни и ситни бели зъби. Беше гладко обръснат, а тениската и джинсите му бяха безукорно чисти. На десния му бицепс беше татуирано миниатюрно американско знаме. Но най-привлекателни бяха очите му. Дори в здрача на задименото заведение те излъчваха една особена, почти хипнотична проницателност.
— Нищо й няма на музиката — отвърна Кърт и неволно изпъна рамене под изпитателния поглед на непознатия.
— Вслушай се в текста — посъветва го онзи и отпи глътка бира.
— И какво трябва да чуя? — полюбопитства Кърт.
— Послание, което може би ще спаси шибаната страна.
Върху лицето на Кърт се появи закачлива усмивка, очите му се извърнаха към шумната компания. Прииска му се неговите приятели да чуят какви ги дрънка този тип.
— Казвам се Тим Мелчър — рече мъжът и издърпа един празен стол изпод масата. — Седни, ще те черпя една бира…
Кърт погледна халбата в ръката си. Кехлибарената течност в нея едва-едва покриваше дъното.
— Хайде, войниче — подкани го Тим. — Дай почивка на уморените си нозе, нищо няма да загубиш.
— Аз съм морски пехотинец — поправи го Кърт.
— Все тая — сви рамене новият му познат. — Едно време и аз служих в армията. Първа пехотна дивизия, две обиколки на Виетнам…
Кърт мълчаливо кимна. Думата Виетнам накара краката му да омекнат. Там войната е била истинска, а не като тези игри, които началниците им организираха за тях. Спомни си и за брат си Пийт — футболната звезда на Бенсънхърст. Осем години по-възрастен от Кърт, той беше имал малшанса да получи призовка за армията. Изпратиха го именно във Виетнам, където си остана завинаги. Убиха го около година преди края на войната.
Кърт обърна стола наопъки и го възседна. Опря гръб на стената и пресуши халбата в ръката си.
— Какво да бъде? — попита го Тим. — Пак същото?
Той кимна с глава.
— Хари, донеси два будвайзера! — подвикна към бара Тим.
— Как се казваш, войниче?
— Кърт Роджърс.
— Харесва ми — усмихна се Тим. — Най-накрая да срещна едно красиво и чисто християнско име. Освен това ти отива.
Кърт само сви рамене. Все още не можеше да си състави мнение за този непознат със смущаващо пронизителен поглед.
Новата бира пристигна и той бавно започна да се отпуска.
— Радвам се, че се запознахме — наруши мълчанието Тим.
— И знаеш ли защо?
Кърт поклати глава.
— Защото сформирам група, която ще бъде много подходяща за теб и още двама-трима от вашата компания…
— Каква група? — скептично го изгледа Кърт.
— Гранична бригада — отвърна Тим. — Въоръжена гранична бригада. Отдавна съм разбрал, че Граничните патрули не си вършат работата да пазят страната от нашествието на нелегални чужденци. Границата с Мексико е само на десет шибани мили оттук и прилича на продънено сито, по дяволите!
— Наистина ли?
Кърт не се беше замислял за границата. Беше прекалено зает с интензивния режим, който цареше в летния лагер.
— „Наистина“ — иронично-троснато отвърна Тим. — Но можеш да ми повярваш, че положението е сериозно. Много скоро ще се окаже, че арийци като нас ще се окажем малцинство в тази страна!
— Никога не съм мислил за това — призна Кърт. За пръв път чуваше думата „арийци“ и дори не знаеше какво означава тя.
— Време е да се пробудиш — мрачно поклати глава Тим. — Тази страна съвсем скоро ще бъде превзета от разни негри, мулати, дръпнати очи и откачени. Нашата здрава и удобна Богу култура може да бъде спасена само от хора като теб и мен, които работят усилено и вярват в здравия разум. А гадните цветни раси не само се просмукват насам като в сюнгер, но и се размножават като мухи. Проблемът е много тежък, повярвай ми! Вече просто нямаме право да си дремем на задниците! Сами ще си бъдем виновни, ако продължаваме да го правим.