— Предполагам, че ще откликнат по друг начин, ако им изпратим призовка, нали? — стана сериозен Чет.
— Едва ли — поклати глава Джак.
— В тая работа има нещо странно — промърмори Чет. — Ако в този град някой си поръча такси по телефона, „Йелоу Кеб“ е последната компания, която би се отзовала…
— Ще ти съобщя нещо още по-странно — рече Джак. — Шофьорът беше руснак, който е израснал в Свердловск.
— В Свердловск? — подскочи Чет. — Това е градът с най-силно развита индустрия за производство на биологически оръжия в целия Съветски съюз. Ти самият ми обърна внимание върху един ужасен инцидент с антракс, станал там през седемдесетте. Има го в учебника на Харисън…
— Можеш ли да повярваш в подобно съвпадение? — усмихна се Джак.
— Това е възможно единствено в Ню Йорк! — убедено отвърна Чет. — Предполагам, че не бива да сме изненадани, тъй като в този град стават невъзможни неща!
— Този тип дори знаеше какво е антракс — подхвърли Джак.
— Сериозно?!
— Е, не беше кой знае какво. Но знаеше, че е болест по говедата и овцете…
— Смея да твърдя, че това е доста над познанията, които би демонстрирал средният нюйоркчанин — отбеляза Чет.
След още малко приказки относно нещата, които ги чакаха през наближаващия уикенд, Чет каза довиждане и си тръгна. Джак се обърна към бюрото си и без ентусиазъм огледа купчината папки, подредени до хистологичните проби. И двете очакваха писмените му заключения. Понечи да включи микроскопа, но после погледна часовника си. Минаваше седем. Прецени, че едва ли ще има време за работа, тъй като трябваше да натисне педалите по обратния път за дома, да се изкъпе и преоблече, а след това да подгони колелото обратно към центъра. И всичко това до осем и половина.
Трафикът по Първо авеню беше интензивен, но без задръствания. Джак се включи в потока и кара без да спира чак до сградата на Обединените нации. Оттам пое по Четиридесет и девета, прекоси авеню Медисън и отново тръгна на север. До Гранд Арми Плаца в югоизточния ъгъл на Сентрал Парк рядко стигаше по един и същ маршрут, но оттам нататък вече следваше рутинния път — широк кръг около фонтана Пулицър с разкошната позлатена статуя на Изобилието, навлизане в парка и любимата част от пътя му. С течение на годините беше подбирал най-живописните части от маршрута си и знаеше точно откъде да мине.
Увеличи скоростта, но беше нащрек, тъй като тукашните алеи гъмжаха от бегачи за здраве, велосипедисти и любители на летните кънки. Дърветата все още не бяха с оголени клони, но под гумите на велосипеда шумолеше плътен пласт окапали листа — неоспоримо доказателство, че есента вече е тук.
Харесваше скоростното прекосяване на парка, но едновременно с това усещаше и солидна доза напрежение. Парадоксалното чувство за тотална изолация в центъра на огромния оживен град винаги му напомняше за един отдавна отминал инцидент, когато някакъв бандит за малко не го застреля. Тъмните сенки на парка несъмнено криеха опасност.
Не след дълго велосипедът със свистене напусна нощната тишина на алеите и се включи в оживеното движение на широката улица, носеща името Сентрал Парк Уест. Отново в цивилизацията. Принуден да намали скоростта, Джак продължи да се движи на север, заобиколен от жълти таксита, които свиреха с клаксоните си. На Сто и шеста зави в посока запад.
Знаеше, че не разполага с много време и възнамеряваше да се насочи директно към апартамента си. Но забрави за това решение в момента, в който до слуха му достигна познатото тупкане на баскетболната топка по асфалтовия корт. Тази вечер нямаше да играе, но не можеше да подмине корта просто ей така, без да се види какво става.
Игрището беше част от площадка за детски игри, маркирана от циментови скамейки и карета с пясък за най-малките. Джак беше луд по баскетбола. Беше титуляр в отбора на Амхърст, макар че там не се играеше кой знае колко качествен баскетбол. Години по-късно, вече прехвърлил се в Ню Йорк, той излезе на площадката с топка в ръце. Имаше намерението да се позанимава със стрелба в коша, но за негов късмет кварталните играчи се оказаха девет на брой и го поканиха да попълни бройката. Разбира се, това беше огромен компромис от тяхна страна, но случаят беше такъв. Джак изпита огромна наслада от разгорещената, на моменти дори груба битка на корта. Оттогава насам не пропускаше вечер без да поиграе — разбира се, когато времето позволяваше.
В продължение на почти година той беше единственият бял сред титулярите на тези вечерни игри. Останалите бяха афро-американци, значително по-млади от него. После се появиха още двама бели, които смирено изчакаха реда си и бяха великодушно допуснати на корта, а групата се увеличи и с неколцина цветнокожи на средна възраст, доста по-близо до четиридесетте и четири години на самия Джак.