Джордж Хадли стоеше сам в африканския велд. Лъвовете вдигнаха глави от плячката си и го загледаха. Единственият недостатък на илюзията бе отворената врата, през която можеше да види съпругата си в далечния край на тъмния коридор: приличаше на картина в рамка; хранеше се механично.
— Махайте се — каза той на лъвовете.
Не се махнаха.
Познаваше съвсем точно принципа на стаята. Помисляш си нещо, каквото и да било, и то се появява.
— Да се появи Аладин с лампата си — рязко заповяда той.
Велдът си остана. Лъвовете също.
— Хайде, стая! Искам Аладин!
Нищо не се случи. Лъвовете дъвчеха нещо.
— Аладин!
Върна се в трапезарията и каза:
— Тъпата стая е повредена. Не отговаря.
— Или…
— Или какво?
— Или не може да отговори — каза Лидия. — Защото децата вече толкова време мислят за Африка, лъвове и убийства, че стаята е зациклила на тази тема.
— Възможно е.
— Или пък Питър я е нагласил по този начин.
— Нагласил ли?
— Може да е човъркал нещо в машинарията.
— Питър не разбира от машинарии.
— Доста е умен за десетгодишен. Коефициентът му на интелигентност…
— Въпреки това…
— Здрасти, мамо. Здрасти, тате.
Двамата Хадли се обърнаха. Уенди и Питър влизаха през входната врата — бузи като ментови сладкиши, очи като яркосини мраморни топчета, дъх на озон в гащеризоните от пътуването с хеликоптера.
— Идвате точно за вечеря — казаха родителите.
— Натъпкахме се с ягодов сладолед и хотдог — казаха децата, все още хванати за ръце. — Но ще поседнем с вас.
— Да, тъкмо ще ни разкажете за детската — каза Джордж Хадли.
Братът и сестрата замигаха насреща му, после се спогледаха.
— Детската ли?
— За Африка и всичко останало — каза баща им с фалшива приветливост.
— Не разбирам — каза Питър.
— Двамата с майка ви току-що пътешествахме из Африка; Том Суифт и неговият Електрически лъв — обясни Джордж Хадли.
— В детската няма никаква Африка — простичко каза Питър.
— Стига, Питър. Не на нас тези.
— Не си спомням никаква Африка. — Питър се обърна към Уенди. — А ти?
— И аз.
— Изтичай да видиш и ела да кажеш.
Тя се подчини.
— Уенди, върни се! — опита се да я спре Джордж Хадли, но тя вече бе тръгнала. Светлините в коридора я следваха като рояк светулки. Със закъснение осъзна, че е забравил да заключи вратата след последното си посещение.
— Уенди ще погледне и ще дойде да ни разкаже — каза Питър.
— На мен няма какво да разказва, видях го.
— Сигурен съм, че нещо си се объркал, татко.
— Не съм, Питър. Хайде да идем.
В същия момент се върна Уенди и каза задъхано:
— Не е Африка.
— Ще видим — каза Джордж Хадли. Всички заедно тръгнаха по коридора и отвориха вратата на детската.
Прекрасна зелена гора, красива река, лилава планина, пеещи тънки гласчета и Рима, очарователна и загадъчна, спотайваща се сред дърветата с разноцветни пеперуди като живи букети в дългата й коса. Африканският велд бе изчезнал. Лъвовете ги нямаше. Сега тук бе само Рима и пееше с такъв прелестен глас, че можеше да изкара сълзи на очите ти.
Джордж Хадли погледна променената сцена и каза на децата:
— Отивайте да си лягате.
Те отвориха уста.
— Чухте какво казах.
Те отидоха до пневматичната тръба и тя ги засмука като есенни листа нагоре до спалните им.
Джордж Хадли мина през пеещата горска полянка и вдигна нещо край ъгъла, където по-рано се намираха лъвовете. Върна се бавно при жена си.
— Какво е това?
— Старият ми портфейл — каза той.
Показа й го. Още миришеше на гореща трева и лъв. Виждаха се капки слюнка, бе дъвкан и имаше кървави петна от двете страни.
Затвори вратата на детската и я заключи сигурно.
В полунощ бе все още буден и знаеше, че жена му също не спи.
— Мислиш ли, че Уенди я е променила? — попита най-сетне тя в тъмното.
— Разбира се.
— Превърнала е велда в гора и е сложила Рима вместо лъвовете?
— Да.
— Защо?
— Не зная. Но стаята ще бъде заключена, докато не разбера какво става.
— А как портфейлът ти се е озовал там?
— Нямам представа — каза той. — Знам само, че започвам да съжалявам, че купихме на децата тази стая. Ако са невротични, подобно място…
— Предназначението й е именно такова — да им помага да се справят по здравословен начин с неврозите си.