— Вече започвам да се съмнявам — отвърна той, взираше се в тавана.
— Давали сме и даваме на децата всичко, което поискат. И какво получаваме в отговор — тайни, непослушание?
— Кой беше казал — децата са като килим, понякога трябва да се тупат! Никога не сме вдигали ръка срещу тях. Непоносими са, да си го кажем направо. Влизат и излизат, когато и както им скимне; отнасят се с нас, сякаш ние сме техни деца. Разглезени са. Но и ние не сме стока.
— Започнаха да се държат странно, откакто им забрани да вземат ракетата до Ню Йорк преди няколко месеца.
— Обясних им, че са още малки, за да го направят сами.
— Въпреки това забелязах, че оттогава определено охладняха към нас.
— Смятам утре сутринта да повикам Дейвид Маклейн да поразгледа Африка.
— Но сега там няма Африка, а Рима и Зелената страна.
— Имам чувството, че дотогава отново ще се появи Африка.
Миг по-късно чуха писъците.
Два писъка. Двама души изпищяха някъде отдолу. След което заръмжаха лъвове.
— Уенди и Питър не са си в стаите — каза жена му.
Той лежеше в леглото с бясно биещо сърце.
— Успели са да влязат в детската.
— Писъците… струват ми се познати.
— Така ли?
— Да, ужасно познати.
И колкото и да се мъчеха, леглата още цял час не успяха да ги приспят. В нощния въздух се долавяше миризмата на котки.
— Татко? — каза Питър.
— Да.
Питър разглеждаше обувките си. Вече не поглеждаше баща си, нито майка си.
— Не си заключил детската за дълго, нали?
— Зависи.
— От какво? — рязко попита Питър.
— От теб и сестра ти. Ако разнообразите Африка с нещо друго… Швеция например, или Дания, Китай…
— Мислех, че можем да си играем, както си искаме.
— Да, в рамките на разумното.
— Какво й е лошото на Африка?
— О, значи признаваш, че си извикал Африка, така ли?
— Не искам детската да се заключва — студено отвърна Питър. — Никога.
— Всъщност смятаме да изключим цялата къща за около месец. И да поживеем по безгрижния стар принцип „кой както си го направи“.
— Ужас! Това да не би да означава, че ще трябва сам да си връзвам обувките вместо автоматичната закопчалка? Да си мия зъбите, да се реша и да се къпя?
— Не мислиш ли, че подобна промяна ще е весела?
— Не, ще е отвратителна. Никак не ми хареса, когато миналия месец ми взе художника.
— Направих го, защото исках да те науча сам да рисуваш, синко.
— Не искам да правя нищо освен да гледам, да слушам и да подушвам. Какво друго има за правене?
— Добре, иди да си играеш в Африка.
— Наистина ли скоро ще изключвате къщата?
— Обмисляме го.
— По-добре да престанете да го правите, татко.
— Няма да позволя синът ми да ме заплашва!
— Добре тогава. — И Питър тръгна към детската.
— Навреме ли идвам? — попита Дейвид Маклейн.
— Закуска? — предложи Джордж Хадли.
— Благодаря, вече хапнах. Какъв е проблемът?
— Дейвид, ти си психолог.
— Нещо такова, надявам се.
— Е, хвърли едно око на детската. Виждал си я преди година, когато намина на гости. Тогава забеляза ли нещо необичайно в нея?
— Не бих казал. Обичайните прояви на насилие, тенденция към лека параноя тук-там, но това е нормално за децата — постоянно се чувстват преследвани от родителите. Но иначе — нищо сериозно.
Тръгнаха по коридора.
— Заключих я, но през нощта децата са успели да влязат — обясни бащата. — Оставих ги, за да приготвят картината и да можеш да я видиш.
От детската се разнесоха ужасни писъци.
— Ето — каза Джордж Хадли. — Да видим какво ще кажеш.
Влязоха, без да почукат.
Писъците бяха утихнали. Лъвовете се хранеха.
— Деца, бягайте за малко навън — каза Джордж Хадли. — Не, не променяйте нищо. Оставете стените както са си. Вън!
Децата се махнаха и двамата мъже останаха да изучават струпалите се в далечината лъвове, които разкъсваха с огромно удоволствие плячката си, каквато и да бе тя.
— Иска ми се да знам какво е това — каза Джордж Хадли. — Понякога ми се струва, че почти виждам. Дали да не донеса бинокъл и…
Дейвид Маклейн се изсмя сухо.
— Едва ли е нужно. — Обърна се да разгледа стените. — От колко време е така?
— Малко повече от месец.
— Да, определено неприятно усещане.
— Искам факти, не усещания.
— Скъпи ми Джордж, един психолог никога не вижда факти. Той чува единствено за чувствата; все смътни неща. Казвам ти, това тук определено е неприятно усещане. Повярвай на интуицията и инстинкта ми. Надушвам лошите неща. А това тук е много лошо. Съветвам те да разглобиш цялата проклета стая и да пращаш децата при мен всеки ден в течение на една година.