— А после отиваме на почивка. Дейвид Маклейн ще дойде след половин час да ни помогне да съберем нещата и да ни изпрати до летището. Отивам да се преоблека. Лидия, включи детската. Но само за една минута, разбрахме се.
Тримата забързаха към детската, като дърдореха нещо, а той се остави да бъде всмукан до втория етаж от пневматичната тръба и отиде да се преоблича. След малко се появи Лидия и въздъхна:
— Ще се радвам, когато се махнем.
— В детската ли ги остави?
— И аз трябва да се облека. Ох, тази ужасна Африка. Какво толкова намират в нея?
— Е, след пет минути ще сме на път за Айова. Господи, защо изобщо ни трябваше да се нанасяме в тази къща? Какво ни подтикна да купим такъв кошмар?
— Гордост, пари, глупост.
— По-добре да слезем долу, преди хлапетата да са се залисали отново с проклетите зверове.
В същия миг чуха виковете на децата.
— Мамо, тате, елате бързо! Бързо!
Слязоха с пневматичната тръба и се втурнаха в коридора. Децата не се виждаха никъде.
— Уенди? Питър!
Влязоха тичешком в детската. Велдът бе пуст с изключение на лъвовете, които стояха и ги наблюдаваха.
— Питър, Уенди?
Вратата се затръшна.
— Уенди, Питър!
Джордж Хадли и жена му се обърнаха и изтичаха до вратата.
— Отворете! — извика той и занатиска дръжката. — Заключили са ни! Питър! — Той удари вратата. — Отвори веднага!
От другата страна се разнесе гласът на сина му:
— Не им позволявай да изключват детската и къщата.
Господин и госпожа Хадли заудряха вратата.
— Деца, стига глупости! Време е да тръгваме. Господин Маклейн ще дойде всеки момент и…
И тогава чуха звуците.
Лъвовете ги доближаваха от три страни по изгорялата жълта трева на велда с дълбоко гърлено ръмжене.
Лъвовете.
Господин Хадли погледна жена си, после двамата се обърнаха към зверовете, които бавно пристъпваха напред — снишени, дебнещи.
Господин и госпожа Хадли запищяха.
И изведнъж осъзнаха защо онези писъци им се струваха така познати.
— Ето ме и мен. — Дейвид Маклейн застана на прага на детската. — О, здравейте.
Погледна двете деца, които седяха в центъра на стаята и нагъваха сандвичи от кошницата за пикник. Зад тях бе водоемът и жълтият велд; високото слънце печеше безмилостно. Маклейн започна да се поти.
— Къде са мама и татко?
Децата го погледнаха и се усмихнаха.
— Всеки момент ще дойдат.
— Добре, трябва да тръгваме.
Видя в далечината лъвовете да разкъсват някаква плячка, после прилегнаха да се нахранят в сянката на дърветата.
Заслони очи с длан и се загледа към тях.
Лъвовете вече бяха приключили и се отправяха към водоема да пият.
По сгорещеното лице на господин Маклейн се плъзна някаква сянка. Последваха я много сенки. Лешоядите се спускаха от ослепителното небе.
— Чаша чай? — попита Уенди в настаналата тишина.