— Ах, отче, как можете, като го познавате, да ми задавате такъв въпрос? — отвърна тя и му хвърли прелестна усмивка. — Човек не се съпротивява на бога.
— Не богохулствувайте — каза духовникът кротко. Няма човек, подобен на господа; преувеличението не подхожда на истинската любов; вие не сте изпитвали към вашия идол чиста и истинска любов. Ако наистина сте почувствували промяната, която се хвалите, че сте претърпели, щяхте да придобиете добродетели, свойствени на юношеската възраст, щяхте да узнаете прелестите на целомъдрието, отсенките на свенливостта — две неща, които правят чест на девицата. Вие не любите.
Естер трепна ужасена; духовникът го забеляза, но това ни най-малко не накърни безстрастието му.
— Така е, вие го обичате за себе си, не заради него, за временните удоволствия, които са ви омаяли, не заради самата любов; и понеже ви е обхванало греховно чувство, не сте изпитали онзи свещен трепет, вдъхновяващ съществото, на което бог е сложил печата на най-възвишени съвършенства: помислихте ли, че поради блудството на миналия си живот водите към падение един младеж, че ще го покварите с онези страшни наслади, заради които са ви дали прозвище, ознаменувано с безчестие? Били сте непоследователна спрямо себе си и спрямо мимолетната си страст…
— Мимолетна! — повтори тя и вдигна очи.
— Как да наречем любов, която не е вечна и не ни съединява в християнското бъдеще с оня, когото любим?
— Ах, искам да стана католичка — викна тя глухо и така буйно, че би заслужила опрощението на нашия небесен спасител.
— Може ли момиче, което не е получило кръщението нито на църквата, нито на науката, което не знае да чете, да пише, нито пък да се моли, което не може и стъпка да направи, без камъните по улицата да се размърдат, за да го обвинят, забележително само с временното преимущество на красотата, която утре може би болестта ще му отнеме, може ли това унизено, пропаднало същество и което при това осъзнава падението си (ако не го осъзнавахте и не бяхте толкова влюбена, човек би могъл да ви извини)… тази бъдеща самоубийца и жертва на ада да стане жена на Люсиен дьо Рюбампре?
Всяка дума бе като удар с меч дълбоко в сърцето й. При всяка дума новите ридания и потоците сълзи на отчаяната девойка свидетелствуваха за силата, с която просветлението навлизаше едновременно в ума й, непомрачен като ума на дивака, и в най-сетне събудилата се душа, в самото й същество, където развратът бе настлал пласт заледена кал, която в този момент се разтапяше от лъчите на вярата.
— Защо не умрях! — Това бе единствената мисъл, изразена от нея сред порой други, нахлули в мозъка й, опустошителни мисли.
— Дъще моя — рече страшният съдник, — има една любов, която не се показва пред хората и чието признание се приема с щастлива усмивка от ангелите.
— Коя е тя?
— Любов без надежда, любов вдъхновена, почиваща на принципа на самопожертвованието и облагородяваща всяко действие с мисълта да се постигне идеално съвършенство. Да, ангелите одобряват такава любов, тя води до опознаване на бога. Да се усъвършенствуваш непрекъснато, за да станеш достоен за оня, когото обичаш, да вършиш за него хиляди тайни жертви, да го обожаваш отдалеч, да му отдадеш капка по капка кръвта си, да му пожертвуваш себелюбието си, да не изпитваш ни гордост, ни гняв с него, да не му дадеш дори да разбере жестоката ревност, която разпалва в сърцето ти, да му дадеш каквото поиска, дори и това да е в твоя вреда, да любиш каквото той обича, лицето ти да е непрестанно обърнато към него, за да го следваш, без той да знае; религията би ви простила такава любов, тя не обижда нито човешките, нито небесните закони, тя води към друг път, не към пътя на вашето гнусно сладострастие.
Като чу тази страшна присъда, произнесена с една дума (и то каква дума! И с какъв тон!), Естер бе обзета от напълно основателно недоверие. Тази дума бе като гръм, възвестяващ настъпващата буря. Тя погледна свещеника и се почувствува обзета от оня трепет в утробата, който разпъва вътрешностите и на най-смелия в момент на внезапна и неминуема опасност. Никой поглед не би могъл да проникне тогава в мислите на този човек; но дори и най-смелите биха изпитали по-скоро ужас; отколкото надежда при вида на очите му, някога светли и жълти като на тигър, по които суровият и изпълнен с лишения живот бе хвърлил було, подобно на булото над хоризонта в горещ ден: земята е жарка и светла, но маранята я прави неясна, смътна, почти невидима. Истинска испанска непроницаемост, дълбоки бръчки, станали отвратителни поради стотиците белези от едра шарка и заприличали на насечени бразди, кръстосваха маслиненозеленото му и изпечено от слънцето лице, чиято суровост изпъкваше още по-ярко от това, че се открояваше под олисялата перука на свещеник — човек, който не обръща внимание на външността си, — проскубана и с червеникавочерни оттенъци на светлината. Атлетическото му тяло, войнишките му ръце, широките плещи, силните рамене напомняха кариатидите, поставяни от средновековните архитекти в различни италиански дворци; статуите от фасадата на театъра при Порт-Сен-Мартен са тяхно несъвършено подобие. И най-непроницателните хора биха помислили, че най-горещи страсти или необикновени събития са отпратили този човек в лоното на църквата; само най-удивителни неща биха могли да го променят, ако природа като неговата изобщо е податлива на промени.