— Тя служи за пример — каза игуменката, като я целуна по челото.
Тази напълно католическа преценка изчерпва всичко.
Мъка по миналото
По време на почивките Естер разпитваше грижливо другарките си за най-обикновени неща, които за нея бяха като първите откровения на живота за детето. Когато научи, че в деня на покръстването си и по време на първото причастие ще бъде облечена в бяло, с бяла сатенена лента на челото, бели панделки, бели обувки и бели ръкавици, че в плитките й също ще има бели кордели, тя се разрида сред учудените си другарки. Пълна противоположност на сцената с Йевфай на планината. Куртизанката се изплаши да не разберат причината на сълзите й, затова обясни дълбокото си вълнение с радостта, която изпитвала предварително от описанието на собствения й образ. Понеже животът, който напускаше, се различаваше от онзи, в който навлизаше, толкова, колкото дивачеството се отличава от цивилизацията, тя прояви прелестта, наивността и дълбочината на очарователната героиня от романа „Пуританите в Америка“. И нейното сърце се терзаеше, без тя да си дава сметка, от любов — странна любов, — от желание, по-силно у нея, която познаваше всичко, отколкото у девственица, която не знае нищо, макар че и у двете желанието има същата първопричина и същия завършек. През първите месеци новият отшелнически живот, удивлението от знанията, заниманията, изпълнението на религиозните обреди, усърдно прилаганото благочестиво решение, сладостта от породените привързаности и, най-сетне, пробудилите се умствени способности — всичко, дори и усилията да запомни толкова нови неща, потискаше спомените; колкото й предстоеше да учи, толкова трябваше да забрави. Съществуват няколко вида памет: на плътта и на съзнанието; така че залиняването е болест на физическата памет. Ето защо през третия месец устремът на тази девствена душа, размахала крила към рая, бе не толкова обуздан, колкото възпрепятствуван от някаква глуха вътрешна съпротива, чиято причина бе неизвестна и за самата Естер. Подобно на шотландските овци и тя искаше да пасе отделно, но не можеше да победи инстинктите, развили се у нея поради развратния живот. Дали не я зовяха калните парижки улици, от които се бе отказала? Дали оковите на прекъснатите грозни навици не я държаха все още в невидими вериги и не продължаваше ли тя да ги чувствува също както според лекарите старите войници продължавали да чувствуват болки в отрязаните крайници? До мозъка на костите й ли бяха проникнали пороците и злоупотребите с тях, та и светената вода не можеше да достигне до скрития вътре демон? Толкова ли бе необходимо на тази жена (на която бог навярно прощаваше, че смесва човешката любов с божествената) да види оня, в името на когото се извършваха тези ангелски усилия? Едното я бе довело до другото. Ставаше ли у нея някакво изместване на тежестта на жизнените сили и то ли я докарваше до тези страдания? Мрак и съмнение покриват пренебрегваните от науката положения под предлог, че въпросът бил твърде безнравствен и прекалено излагащ, сякаш лекарят, писателят, свещеникът или политическият мъж не стоят над всякакво подозрение. И все пак един лекар има смелостта да започне проучвания, останали недовършени поради намесата на смъртта. Възможно е черната меланхолия, от която Естер бе обладана и която помрачаваше щастливия й живот, да се отнасяше до гореизтъкнатите причини; неспособна да ги проумее, тя може би страдаше така, както страдат болни, незапознати нито с медицината, нито с хирургията. Странен случай. Обилната и здрава, заменила отвратителната и възбуждаща храна не можеше да задоволи Естер. Безупречният и редовен живот, в който се редуваха подбрани, неизморителни занимания и почивки, дошъл на мястото на едно разпуснато съществуване, чиито удоволствия и мъки бяха еднакво пагубни, съсипваше младата пансионерка. Напълно освежаващата почивка, тихите нощи, заменили смазващата умора и жестоките вълнения, предизвикваха у нея треска, чиито признаци се изплъзваха от вниманието на монахинята. С една дума, доброто, щастието и сигурността, които бяха заместили злото, нещастието и несигурността, се оказаха така гибелни за Естер, както предишните нейни злочестини биха били пагубни за младите й другарки. Корените лежаха в покварата, там те се бяха развили. Демонското в нея продължаваше да налага властта си независимо от върховните повели на една безусловна воля. Онова, което мразеше, й носеше живот, а което обичаше, я убиваше. Вярата й бе така пламенна, че благочестието й радваше душата. Тя обичаше да се моли. Бе отворила душата си за светлината на истинската религия, която приемаше леко, без съмнения. Свещеникът — неин ръководител — бе във възторг, но у нея плътта бе в непрекъснато противоречие с душата. За да задоволят някаква прищявка на мадам дьо Ментьонон, взели шарани от едно тинесто блато и ги сложили в мраморен басейн, в бистра вода; тя ги хранела с трохите от кралската трапеза. Шараните започнали да линеят. Може животните да са ни предани, човек никога не ще успее да ги зарази с проказата на ласкателството. Някакъв царедворец забелязал тази мълчалива опозиция във Версай. „И те са като мене — отвърнала непризнатата кралица, — съжаляват за мътилката на тинята.“ В тези думи се крие цялата история на Естер. Понякога горката девойка тичаше из чудната градина на манастира, ходеше унесена от дърво до дърво, втурваше се отчаяно из тъмните ъгълчета и търсеше нещо, но какво? Тя не знаеше, че вече се поддава на демона, кокетничеше с дърветата, нашепваше им безмълвни слова. Понякога вечер се промъкваше покрай стените като змиорка, без шал, с голи рамене. Често в параклиса по време на служба стоеше и гледаше втренчено разпятието; всички й се възхищаваха, а тя се задушаваше от сълзи, плачеше от ярост; вместо свещените образи, които желаеше да види, пред нея се възправяха разюздани, бесни и скотски ония пламтящи нощи, през които тя бе водила оргиите, така както Абнек дирижира в Консерваторията Бетховеновите симфонии, ония весели, сладострастни нощи, прекъсвани от нервни вълнения и от неудържими смехове. Външно тя бе пленителна като девственица, задържана в земното единствено от женския си образ, а вътре в нея се вълнуваше истинска властвуваща Месалина. Само тя знаеше тайната на тази борба на демона срещу ангела; когато игуменката я мъмреше, че се е сресала по-изкусно, отколкото разрешава правилникът, тя бързо променяше прическата си, прелестна в послушанието си, готова да отреже косите си, ако й го наложат. Мъката по миналото притежаваше някаква трогателна прелест у девойка, предпочитаща да умре, но не и да се върне в селенията на порока. Тя побледня, промени се, отслабна. За да я поразпита, игуменката намали броя на уроците и взе при себе си това интересно създание. Естер каза, че е безкрайно щастлива, харесва й обществото на другарките й, не се чувствува сериозно болна, но е останала без жизнени сили; за нищо не съжалява, но и желания няма.