Учудена от отговорите на пансионерката си и като виждаше, че е обзета от изтощителна отпадналост, игуменката не знаеше какво да мисли. Когато състоянието на младата пансионерка се влоши, извикаха лекар, но той не познаваше предишния живот на Естер и не можеше и да го подозира; лекарят не намери никакво страдание, организмът беше здрав. Болната отговори така, че обърка всичките му предположения. Оставаше само един начин да се изяснят съмненията на доктора, а той бе свързан с нещо, което вдъхваше ужас на Естер: тя отказа упорито да се подложи на неговия преглед. При това опасно положение игуменката се обърна към абат Ерера. Испанецът дойде, видя отчаяното състояние на Естер и поговори малко насаме с лекаря. След този поверителен разговор докторът заяви на духовника, че единственото средство е едно пътуване в Италия. Но абатът отказа това пътуване да стане преди покръстването и първото причастие на Естер.
— Още колко време ще продължи? — запита лекарят.
— Месец — отвърна игуменката.
— Тя ще умре — възрази той.
— Да, но обсипана с божията благодат и спасена — каза абатът.
В Испания религията стои над въпросите на политиката, обществеността и живота; затова лекарят не възрази нищо повече на испанеца, но реши да се обърне към игуменката; обаче странният духовник го спря, хващайки го за ръката.
— Нито думичка, господине! — каза му той.
Макар и вярващ и монархически настроен, докторът хвърли към Естер поглед, изпълнен с нежно състрадание. Това момиче бе красиво като прекършена лилия.
— Да я оставим на божията милост тогава! — заключи той на излизане.
В деня, когато стана този консулт, Естер бе заведена от покровителя си в „Роше-дьо-Канкал“, тъй като желанието да я спаси му бе подсказало най-чудновати приумици; той опита две крайности: отлични вечери, които можеха да напомнят на нещастната девойка някогашните й оргии, и посещения в Операта, за да й покаже някои светски зрелища. Необходим бе неговият съкрушителен авторитет, за да се уговори тази млада светица за подобни светотатства. Ерера се преоблече изцяло като военен, и то така, че Естер едва го позна; той се погрижи тя да бъде с воал и я настани в ложа, където можеше да се скрие от всякакви погледи. Тази полумярка, която не криеше опасност за така искрено спечелената невинност, скоро се оказа изчерпана. Пансионерката започна да изпитва отвращение към вечерите на своя покровител и религиозна отврата към театъра и отново изпадна в униние. „Тя чезне от любов по Люсиен“ — каза си Ерера и пожела да стигне до дълбините на тази душа, да разбере какво може да се поиска от нея. Дойде моментът, когато нещастното момиче бе поддържано само от нравствените си сили, а тялото бе на път да се откаже от борбата. Духовникът пресметна настъпването му със страхотна проницателност, проявявана от някогашните средновековни палачи в умението им да провеждат разпити. Той намери повереницата си в градината, седнала на една пейка, под асма, галена от априлското слънце, на което тя се грееше като премръзнала; другарките й разглеждаха с любопитство бледността й, напомняща повехнала трева, очите й, подобни на очите на умираща газела, тъжната й поза. Естер стана, за да посрещне испанеца с движение, което показваше колко малко живот бе останал у нея или по-точно колко слабо бе желанието й да живее. Тази нещастна несретница, тази ранена дива лястовица събуди за втори път жалост у Карлос Ерера. Мрачният божи служител, когото господ навярно използуваше само за да се изпълняват наказанията му, посрещна болната с усмивка, изразяваща в еднаква степен горчивина и кротост, неумолимост и милосърдие. Привикнала към съзерцание и самовглъбяване, откакто бе започнал почти монахинският й живот, Естер изпита за втори път чувство на недоверие към покровителя си; но както и по-рано думите му веднага я успокоиха.