Как един „рис“ срещна „плъхчето“ и какво стана след това
Така стояха нещата, когато през една хубава августовска нощ барон дьо Нюсенжан се връщаше в Париж от имението на някакъв банкер, чужденец, установил се във Франция, който го бе поканил на вечеря. Това имение се намираше на осем левги от Париж, в Бри. А тъй като се бе похвалил, че ще заведе господаря си и ще го върне с неговите коне, сега, когато нощта бе вече настъпила, кочияшът на барона си позволи да кара бавно. Ето в какво положение се намираха животните, прислугата и господарят им при влизането във Венсенската гора. Буквално напоен в кухнята на прочутия валутен самодържец, напълно пияният кочияш спеше, макар че държеше юздите, колкото за заблуда пред минувачите. Седналият отзад лакей хъркаше-като звънтящ пумпал от Германия (страна, където се изработват малки фигурки от дърворезба и големи пумпали). Баронът искаше да се отдаде на разсъждения, но щом минаха моста при Гурне, сладката дрямка на храносмилането затвори очите му. По отпуснатите юзди конете разбраха в какво състояние е кочияшът; те чуха непрекъснатия бас на лакея, който трябваше да стои буден отзад на колата, видяха, че са господари и се възползуваха от четвъртчасовата свобода, за да вървят, както им се ще. И те като умните роби даваха възможност на крадците да ограбят един от най-богатите капиталисти във Франция, най-изтъкнатия по ловкост от онези, които хората са нарекли доста сполучливо „рисове“. Най-после, почувствували се господари и подтиквани от любопитството, което всички са забелязали у домашните животни, те се спряха на една полянка пред други коне, на които навярно казаха на конския си език: „На кого принадлежите? Какво правите тук? Щастливи ли сте?“ Щом колата спря, задрямалият барон се събуди. Отначало му се стори, че не е напускал парка на колегата си; после остана изненадан от едно небесно видение, заварило го без обичайното му оръжие: сметката. Имаше толкова прекрасна лунна светлина, че човек би могъл всичко да чете, дори и вечерен вестник. Сред горското мълчание и в лъчистия злак баронът видя една жена, която при качването си във взетата под наем кола се взря в странната заспала каляска. Като видя този ангел, барон дьо Нюсенжан се почувствува сякаш озарен от вътрешна светлина. Забелязвайки, че й се възхищават, младата жена спусна воала си с изплашено движение. Някакъв лакей нададе дрезгав вик, чийто смисъл бе разбран отлично от кочияша, защото колата се понесе бързо като стрела. Старият банкер се развълнува ужасно: прииждащата от краката кръв вливаше огън в мозъка му, а мозъкът изпращаше пламъци в сърцето му; гърлото му се бе свило. Нещастникът се побоя да не му призлее, успя да се изправи на ирака и да извика: