— Който обаче живее в Белвес — пояснил Етиен, — тъй като сарлатският климат го докарва до задух, особено през лятото…
— А от Сарлат до Белвес — подел Сиорак, влизайки в тон с него, — десятъкът, разбира се, стига много по-бързо…
— Все пак малко от десятъка трябва да остане и в Сарлат — възразил Етиен, — тъй като тук си имаме и tertium quid17, главният викарий Ноай, който си разиграва коня както му е угодно.
Тази размяна на остроти обединила сякаш четиримата мъже в дружеско съзаклятие, едва прикрито от привидното им пустословие. Сетне Ла Боеси се надигнал, последван тутакси от Етиен, и прегръщайки го през рамо и все тъй усмихнат, баща му се обърнал към двамината си посетители, изправили се на свой ред почти едновременно, като Совтер се позабавил само с миг поради недъга си.
— Господа, щом наистина желаете да се сдобиете с Мепеш, ще се наложи да направите някои отстъпки — подхванал той с онзи глумлив перигорски тон, в който винаги се долавя някаква преднамереност, било тя шеговита, или сериозна. — Мисля, че би било прекалено да настоявам да предадете лично на Антоан дьо Ноай дарение в чест на Пресветата дева, пред която тъй отдавна се прекланяте с най-ревностно благоговение…
Сиорак само мълчаливо се усмихнал, докато Совтер останал невъзмутим.
— Но вероятно бихте могли да се задоволите с това, да присъствате на тържествената неделна литургия в Сарлат — заключил Ла Боеси. — Тя ще се отслужи от самия господин главен викарий, който в никой случай не ще пропусне да ви забележи.
— Какво пък! — възкликнал Сиорак весело. — Ако Мепеш ни се понрави, ще бъдем непременно там!
Достатъчно било кралският прокурор и неговите пристави, следвани от двамината Жановци, да се появят и подвижният мост на Мепеш тозчас се спуснал пред тях. Смъмрен здравата, но за сметка на това безкрайно облекчен, Малигу бил отпратен да си върви по живо, по здраво, дордето четирима от людете на Ла Боеси останали да вардят замъка вместо него до самия ден на търга. Ла Боеси се опасявал да не би Фонтенак да предприеме отчаян опит да го опожари, тъй като това би лишило кастеланството от сградите му и тогава Мепеш би останал само обширна земя, която никой, освен могъщия му съсед, не би имал интерес да купи.
След като се разделили с Ла Боеси, Сиорак и Совтер най-щателно огледали замъка. Това станало в четвъртък. В петък те кръстосали имението надлъж и нашир, а в събота се завърнали в Сарлат и там, в присъствието на нотариуса Рику, се сродили, като си приписали взаимно както цялото си налично, а тъй и бъдещо имущество. От този момент двамината Жановци станали братя не само по силата на предаността, в каквато се били врекли един другиму, но и по силата на закона, като всеки от тях станал наследник на другия и така Мепеш, в случай че успеели да го купят, се превръщал в тяхна единна и неделима собственост.
Чел съм неведнъж този вълнуващ документ, съставен изцяло на окситански, макар че по онова време всички официални книжа се оформяли вече на френски. Нотариусите обаче се подчинили последни на това нареждане, тъй като клиентите им най-често не проумявали и думица от езика на Севера.
Слухът за побратимяването на капитаните тутакси плъзнал из Сарлат и мнозина започнали да твърдят, че двамината смелчаци ще закупят Мепеш току под носа на Фонтенак — предположение, което прераснало в увереност, когато на следния ден ги видели на тържествената неделна литургия. Говорело се също, че след литургията те връчили на главния викарий Антоан дьо Ноай дарение от петстотин туренски ливри, „отредени за престарели и осакатени кралски войскари, в случай че в Сарлатската епархия живеят такива“.
В онази неделя появата на капитаните в Сарлат направила силно впечатление в града. Те влезли в него през Ландревийската порта, съпровождани от тримата си войници, като всички до един, с изключение на Кулондр, стискали в едната си ръка пищови, дордето на китката на другата, държаща юздите, се полюшвали на темляка си голите им саби. Така минали и по улиците, като Сиорак и Совтер не изпускали от очи прозорците, а людете им — минувачите, и прибрали сабите си едва когато скочили от конете пред дома на Ла Боеси. Известен от тропота на конските копита по паважа, прокурорът тозчас излязъл, за да ги посрещне, и се насочил към тях с усмивка на устните и протегнати ръце, за да покаже на градските първенци, събрали се на площада (такъв бил обичаят в хубаво време преди литургия), голямото значение, което един кралски сановник отдава на посещението на новодошлите.