— Още повече — добави той, докато малките му черни очи продължаваха да хвърлят яростни искри — че като реформист е крайно безучастен!
— Както и мнозинството от людете ни — прекъсна го баща ми с усмивка. — Но поне духом не остана папист, което не бих могъл да кажа за други някои. — Сетне с изпъчена гръд и ръце на кръста направи няколко крачки из стаята и допълни: — А и не намирам, че е чак такава дързост да се опиташ да защитиш интересите си, както правим и самите ние!
— Прекалено ревностно ги защитава!
— Както ще защитава и Горен! И брашното ни ведно със свинете си! Както е защитавал и Жакот оттатък рътлината, зад която я били завлекли онези злодеи! С нокти и със зъби! С хитрина и ум! С дързостта, в каквато го упреквате! А чухте ли изключително смислената му бележка относно камбаната за предупреждаване на Мепеш? Не, тоз юначага не е нито лекоумен, нито безхарактерен!
— И въпреки това настоявам да го прогоним! — разсече с десница Совтер въздуха, сбърчил гневно чело.
— Аз пък настоявам да му поверим Горен! — отвърна баща ми през смях.
— Какво!? Да му поверим Горен? При тези безбожни условия?
— Братко! Братко мой! — възкликна Жан дьо Сиорак и като застана зад Совтер, сложи ръце на раменете му. — Човек трябва да умее и малко поне да губи, за да спечели повече!
На следващия ден Совтер отстъпи и ето как от наемник, какъвто беше досега, Кулондр стана арендатор, и то по време, когато гладът принуждаваше мнозина дребни собственици да продават земята си на лихварите на зърно, след което само срещу няколко мизерни гроша продължаваха да я обработват, но вече за другиго.
1563 година беше бедствена за Сарладе. Също както и преди шест години, през 1557-а — нея Фожане си я припомняше и до ден-днешен, до такава степен го бе поразил неизмеримият гняв божи и безмилостното упорство, с което Всевишния запираше дъжда в облаците, та и през тази дванайсета година от моя живот сушата беше наистина ужасяваща.
Още през зимата го удари повече на сух студ, отколкото на сняг, а през март настъпи почти лятна жега и преваля едва на два-три пъти, но толкова слабо, че само наръси земята, подир което от небето и капчица повече не падна. Тревата не успя дори да покара в обичайните си за пролетта зелени свежи кълнове, а си остана степана, досущ като след есенната паша, и още през май, изгаряна от палещите слънчеви лъчи, взе да жълтее. Житото се вдигна, но с голяма мъка и толкова ниско и нарядко, че рехавият клас едва-едва свеждаше стъблата, а орната земя се нацепи и пропука тъй, сякаш се канеше да зине чак до пъклото, че и нещо още по-страшно — благодатният влажен тлъст чернозем се превръщаше в прах, който буйният североизточен вятър вдигаше и отнасяше на вихрушки.
Още през юли десетки кладенци и извори пресъхнаха, блатата се превърнаха в локви, а буйните води на Бьоните намаляха наполовина. Мелничарите забраниха да се черпи вода от язовете им и на свой ред получиха забрана от сенешалствата да прокарват вади или да вдигат бентове, които биха отнели водата на разположените надолу по течението воденици. Натоварили на каруците си бъчви, съседите ни от околните села заприиждаха в Мепеш с молба да им позволим да ги напълнят от водоема, за да напоят добитъка си, и отначало до един получиха такова разрешение, което обаче много скоро започнахме да даваме само на нашите арендатори, след като забелязахме, че пълноводният ни инак извор вече едва-едва цъцри. Самият той не пресъхна, но нивото на водоема спадна с цели пет стъпки, което силно обезпокои всички ни, тъй като според думите на побратимите дори и през 1557-а не бил намалявал чак толкова много.
Дойде и време сенокосно, но нийде, освен в долините, на чието дъно се бе задържала известна влага, нямаше достатъчно трева за косене. Но точно поради тази причина се наложи да си отваряме ушите и очите на четири, защото все се намираше някой да се промъкне нощем и да окоси със сърп и малкото трева, дето я имаше, за да нахрани било козата си, било измършавялата си кравичка. Войниците ни устроиха засада и заловиха един от тези клетници, който макар и вече да се виждаше на мепешкото бесило, не оплакваше толкова собствената си участ, смятайки я за напълно заслужена, колкото орисията на своята вдовица и на децата си. Но окаяникът беше от Сирей, а на побратимството никак не му се щеше да беси човек от подвластните му села.
На всичко отгоре той беше и папист, та несъмнено щяха да си помислят, или пък да заявят направо, че Мепеш е действал срещу него от религиозни подбуди. Ето защо побратимството реши да затвори очи за провинението му и след като го държа два дни под ключ в една от кулите, освободи го срещу обещанието да ни отработва четирийсет дни ангария годишно в продължение на две години само срещу храна и без плата. Човечецът най-добросъвестно отработи наказанието си и аз до днес го виждам как, седнал заедно с нас на трапезата, скришом прибира в торбата си половината от онова, което му поднасяше, Малигувица, за да го отнесе в колибата си на своята жена й на шестте си деца. Казваше се Пиер Пьотремол и беше най-малкият брат на същия онзи Пьотремол, който се бе отървал от ревматизма си (и от живота), като се беше бухнал посред зима в ледения извор на свети Авит.