Но милосърдието на Мепеш се оказа също толкова безрезултатно, колкото и ако вместо него беше проявил строгост — толкова голяма и насъщна нужда бе притиснала людете. Кражбите на трева продължиха и се наложи да избързаме със сенокоса в нашите долини, а веднага щом класовете се наляха — да подхванем и жътвата, тъй като край Бьоните скитници ни бяха опоскали вече една малка нива още неузряла пшеница ведно със сламата и плявата.
По онова време на Ескоргол му се струпа доста работа — в такъв неспирен поток се нижеха под порталната кула орачи и пастири, които със сълзи на очи и молитвено сключени ръце идваха да молят господарите да им заемат жито за тях самите и сено за добитъка им. Тези заеми се предвиждаха върху нивите и реколтата им и понеже и така всички, или почти всички, ни бяха вече длъжници (след жътва мнозина от тях ни изплащаха годишна лихва в зърно), някои се видяха принудени да ни продадат земята си, за да си платят хляба. Други, след като не можеха да го изхранят, ни продаваха добитъка си, и то твърде изгодно за нас, тъй като цената на една крава беше паднала наполовина — толкова много беше нараснал броят на продавачите покрай сушата.
И така Мепеш всяка гладна година разширяваше владенията си и умножаваше стадата си. Това силно измъчваше съвестта на баща ми. Неведнъж и дваж по онова време той заявяваше и повтаряше, че е изпитал далеч по-малко угризения, когато е продал в Сарлат зърното ни на баснословна цена, която то бе стигнало тогава: три ливри за квартон105 пшеница и петдесет гроша за квартон ръж.
Но тук Совтер, който предпочиташе разрастването на имението пред пълните с екю сандъци, не отстъпи нито на йота.
— Но какво ще стане с онези от селяните ни — попита Сиорак, все още силно смутен, — които вече нямат земя нито за залог, нито за продан? Нима ще ги оставим да погинат от глад?
— Нищо подобно! Ще им заемем зърно срещу силата на ръцете им и ще ни се издължат през годината в ангария. Така няма да се охарчваме толкоз по надничари, когато дойде време било за сенокос, било за жътва, или пък пътища да се прокарват.
С мрачен и покрусен вид баща ми наведе глава и се вторачи в ботушите си.
— Оказва се, че всичко — промълви той след малко, — та дори и сушата, ни носи печалба! Всичко ни обогатява. Всичко ни е от полза. И при все туй, братко, струва ми се, че твърде много преуспяваме за сметка на сполетялото ни бедствие!
— Не ний сме виновни за него — прекъсна го Совтер, — и припомнете си, моля ви, словата на Калвин: „Висша милост божия е, когато бъдем озарени да изберем онуй, що ни е изгодно.“
— Безспорно! Безспорно! — възкликна баща ми. — Но в случая бедните край нас стават все по-бедни, докато Мепеш съразмерно се обогатява.
— Не виждам защо трябва да съжаляваме или да се виним за това! — отсече Совтер решително. — Ние никога не ще прибегнем до лицемерието на папистите, които живеят в разкош и в същото време проповядват драговолната немотия като най-висша добродетел. Не, Жан, тук учението на Калвин е гениално прозрение! Това, че има много бедни и малко богати не се дължи на случайност някаква. И онова, което всеки притежава, не му е дошло в никакъв случай изневиделица, а му е отредено от Оногова, който е върховен господар и властелин на всичко.
— Уверен съм, че е така — отвърна баща ми, но след нов и доста продължителен момент на размисъл, добави, снижавайки глас: — Но защо тогава душата ми се терзае от милостта, която ни е сторена, сякаш я намира прекомерна?
На 6 юли побратимите получиха чрез нарочен конен пратеник писмо от господин Дьо ла Порт. Прокурорът ги уведомяваше, че в Сарлат е избухнала чумна епидемия с невиждана сила, която взема до стотина жертви дневно. За да предотврати разпространението на заразата, той бе заповядал, със съгласието на консулите, разбира се, да се затворят градските порти. Но тъй като градът във всеки случай трябваше да се продоволства, прокурорът молеше баща ми да извести нашите крепостни селяни, че пазарът ще се провежда в обичайните дни, но извън крепостните стени, в предградието Ландреви. Така на селяните се предоставяше възможност да продължат доставките на яйца, масло, зеленчуци, сирена и друго продоволствие, но без да влизат в крепостта, като всички покупки за сарлатчани се извършваха от нарочни посредници, които живееха в предградията и също тъй не влизала в града, а доставяха стоката на съответните купувачи през специално направени за целта отвори в стената. Господин Дьо ла Порт се интересуваше не би ли могло побратимството да даде своя принос за изхранването на града, като изпрати в Сарлат половин заклан вол. „Искрено казано — продължаваше прокурорът, — в настоящия момент търсенето на месо не е толкова голямо както преди, тъй като всички тукашни благородници и заможни буржоа, с изключение на съдиите, епископа и викариите му, напуснаха града преди затварянето на портите и подириха убежище в извънградските си имения. Тук все пак останаха двамината консули, четирима хирурзи, кралските чиновници и аз самият, като всички ние ни най-малко не възнамеряваме да се излагаме и на опасността от гладна смърт, в предвид на вече надвисналата над нас гибелна заплаха.“