— Това — поясни той — ще предпази тялото ти от заразата.
— Но как? — попитах.
— Оцетът… — започна баща ми, отправяйки се към Самсон, за да разтрие и него, но се сепна и възкликна: — Я го виж ти колко яко и добре сложено било туй момче! Същинско чудо е човек на неговите години да бъде тъй снажен!
Тук той отново се сепна, обърна рязко глава и ме стрелна с проницателен поглед, сякаш се опасяваше да не би с похвалата към брат ми да ме е засегнал. Но право да си кажа, дори и не мислех за това, погълнат цял от обясненията му и превърнал се в слух и в зрение.
— Та оцетът, казахте, господин татко мой…
— А, да! Знай, че по своето естество оцетът е течност студена и кисела, а студът и киселината са средства силно противодействащи на всяко загниване. Поради тази причина в оцет се накисват определени билки, и луковици, след което той се превръща в силна противоотрова и запазва тялото от разложение.
Тук той се приближи до мен, окачи, на шията ми вързана на шнур кесийка и я притисна към гърдите ми. Същото стори и със Самсон.
— В таз кесийка — рече — има благоуханен прах, който предпазва сърцето. Облечи се, Пиер. Ти също, Самсон. Време е да тръгваме!
Когато ни видя облечени, баща ми извади от джоба, си две нови кесийки, едната, от които даде на мен, а другата — на брат ми.
— Тези пък трябва да овесите на пояса си. В тях има сушен карамфил, една много скъпа подправка, който трябва да дъвчете по време на целия ви престой в Сарлат и по другите заразени места. Така силният и свеж дъх на карамфила ще изпълва постоянно кухините на устата и носа ви и чумните изпарения, като не намерят място да се загнездят нейде у вас, ще бъдат изтласкани в околния въздух.
Гледах и слушах баща ми зяпнал от възхищение пред неизмеримите му знания и до немай-къде смаян от това, че за толкова кратко време бях успял да науча толкова много и значими неща за заразата. Трябва да си призная обаче, че той ми говореше за нея всеки ден от седмица насам, та вече знаех наистина много нещо.
— И накрая, рицари мои — рече Жан дьо Сиорак, — ей ви и шлемовете: по една малка платнена маска, напоена с оцет, с която всеки ще закрие носа и устата си още в мига, когато напуснем Мепеш. И така, господа синове мои — заключи той, заставайки отпреде ни с ръце на кръста, — ето ви напълно въоръжени срещу чумата! А сега да вървим и нека господ ни пази! В кобурите на седлата си ще намерите по два заредени пищова, които няма да са ви от никаква полза срещу заразата, но в случай на нужда, ще ви послужат срещу лошотията човешка.
В двора на Мепеш в неподвижна тълпа се бяха скупчили всичките ни слуги и с разширени от ужас очи ни изпровождаха на път така, сякаш вече щяха да ни видят само загърнати в мъртвешки саван на дъното на гроба. Совтер с накуцване се спусна странишком по каменното стълбище, прегърна пламенно баща ми и с глас, в който безпокойството си съперничеше с гнева, прошепна на ухото му:
— Това е лудост! Лудост! Лудост!
Тогава баща ми, може би и за да заглуши думите му, с гръмлив глас напомни, че зърне ли ни да се връщаме, Ескоргол е длъжен начаса да удари мепешката камбана и от този миг на пътя ни жива душа не трябва да се изпречва. Междувременно в огнищата, както вече се бе разпоредил, трябваше да пламти буен огън, на който да се подгрява вода в достатъчно количество, за да можем подир завръщането си не само да се потопим целите, но и да накиснем дрехите си.
Отвъд стената, току пред порталната кула, вече ни чакаха братята Сиорак, свили се на капрата на каруцата, натоварена с насечения на късове вол, пребледнели и двамата като платно и с треперещи устни. Задържайки за миг коня си, баща ми се обърна и вдигна глава, за да отправи с облечената си в ръкавица ръка лек прощален жест към Ескоргол, гледащ подире ни от прозорчето на кулата с насълзени очи, нещо, което, макар и силно да ме развълнува, не ме потресе чак толкова, колкото безмълвното сбогом на събралите се в двора ни люде, тъй като най-сетне бях започнал да проумявам на какви опасности ни предстоеше да се изложим.
Каруцата потегли и баща ми, пришпорвайки сивия си на бели петна скопец дордето не се изравни с впрегатните коне, известно време мълчаливо наблюдава силно обезпокоените братя Сиорак.
— Братовчеди — рече им той най-сетне, — тревожа се за вас, като гледам колко ви измъчва въображението, което има толкова голяма власт над всички ни. Та вий треперите! Смятате се вече за покойници! Знайте, че при уплаха и страх кръвта се отдръпва от сърцето и го оставя празно, предоставяйки по този начин на чумната отрова по-лесен достъп до него. Ето защо онези, които мислят за смъртта, много бързо сами се приближават до нея.