— Не се страхувам толкоз от смъртта, колкото от мисълта, да не би да надживея Мишел — отвърна единият от близнаците и когато назова Мишел, разбрахме, че това беше Беноа.
— И аз за същото си мисля — обади се Мишел.
— В такъв случай се успокойте — каза баща ми. — Вий сте близнаци и душевността ви е тъй сходна, че заразата в никакъв случай не би поразила само единия от вас. Така или ще умрете заедно, или ще продължите да живеете заедно и нивга няма да се разделите.
— Хвала на Всевишния! — възкликна Беноа с дълбока въздишка на облекчение. — Благородни братовчеде, голям камък ми смъкнахте от сърцето!
— На мен също! — додаде Мишел като ехо.
От този миг нататък лицата им постепенно възвърнаха цвета си, придобиха по-уверен вид и братята престанаха да се оплакват от каквото и да било, освен от задължението да носят, както и всички ние, ръкавици и маски в това душно пекло. Вярно е, че освен това, също както и баща ми, те бяха в пълно бойно снаряжение, с леки брони и мориони на главата, което далеч не бе в полза на удобството и по страните им вече обилно се стичаше пот, макар да беше още ранно утро и слънцето едва-едва да се бе вдигнало. Всеки от близнаците държеше на коленете си и аркебуза с обърнато към откоса на пътя дуло.
На две левги от Сарлат, в една местност, наречена Стиските, забелязахме в ниското отдясно на пътя — тук той бе много стръмен и се виеше спираловидно — трупа на гол мъж, проснал се разкрачен в окосената и пожълтяла трева на една ливада. Намираше се на двайсетина тоаза по-долу от нас и макар вятърът да духаше в гърба ни, идещата от него воня бе просто нетърпима.
— Братовчеди Сиорак — разпореди се баща ми, — отминете, без да се спирате. Ти също, Самсон. Изчакайте ни в подножието на хълма.
Беноа шибна с камшика впрегатните коне и те потеглиха в галоп, а подире им препусна на белия си жребец и Самсон. Черната ми испанска кобила и високият петнист скопец на баща ми очевидно изгаряха от желание да ги последват, защото доста ни се поопънаха, преди да се спрат, но след като процвилиха и се повъртяха насам-натам, усмириха се и се задържаха спокойно, макар и с леко потреперващи крака, на височинката, откъдето наблюдавахме трупа.
— Пиер — рече баща ми, — този клетник носи всички белези на чумата, които аз вече ви изброих. Бихте ли могли сега да ги повторите?
— Разбира се — отвърнах със свито гърло и почти готов да падна в несвяст, толкова ми се повдигаше от вонята и зловещия вид на трупа. — Големият цирей, дето се е вдигнал в дясната свивка на слабините, се казва бубон. На тъмните петна по корема им викат черна язва, а на разноцветните — червени, сини и морави пъпки по гърдите — червена язва.
— Много добре — кимна баща ми, като се правеше, че не забелязва неразположението ми. — Отбележете също, че телесната кожа е възжълта, страните са бледи, клепачите почернели, а лицето — сгърчено. — И добави: — „Умира ли някой, в мъки умира!“ е казал Вийон106 и това важи за чумавия много повече, отколкото за всеки друг.
— А поради що — попитах с усилие — тоз човек се е поминал тук, а не в постелята си?
— Болестта се начева е огница и болезнено премаляване на сърцето, коремът силно се издува и се явява неудържимо гадене, съпроводено с постоянно, зловонно стомашно разстройство. И накрай, подир няколко часа, започват нетърпими болки в главата, които докарват чумавия до лудост и го тласкат в безпаметството му извън дома му, заставяйки го да тича, накъдето му видят очите дотогава, докато не рухне изнемощял.
— Ще рече, паднал е тук съвсем сам, без приятел, гол както го е майка родила и си е отишъл…
— Че не е бил гол, не е бил. Ще да са го съблекли скитници някои. Те също ще умрат и на свой ред ще бъдат обрани. И така дрехите на мъртвеца ще минават, уви, от ръка на ръка, поразявайки всеки, докоснал се до тях. Тъкмо по този начин заразата достига и най-затънтените кътчета на равнината. Синко — рече баща ми с рязко променен глас, — виждаш ли оня нагъл гарван на върха на кестена? Убий го, ако обичаш!
Силно удивен от тази му заповед, но без думица да продумам, измъкнах от кобура на седлото си единия от пищовите, запънах го, протегнах ръка, затаих дъх и натиснах спусъка. Птицата полетя надолу като камък, брулейки при падането си жълтите, изгорели от сушата листа. Аз веднага презаредих пищова, все още изненадан от това, че трябваше да прахосам цял куршум по подобна никаква цел.
— Инак сигурно би взел да кълве трупа? — полюбопитствах.
— В никакъв случай! Гарван никога не би се полакомил за чумава плът. Той е гадина твърде благоразумна. А сега да вървим!
Баща ми побутна скопеца си по виещия се надолу път и когато се изравних с него, той, без да ускорява ход, продължи: