— Кралският хирург Амброаз Паре, човек изключително благодушен, почтен и протестант като нас, разправяше, че когато за първи път видял чумав, повдигайки покриващото го платно, за да го изследва, така му се пригадило от вдигналата се от бубона му и обривите смрад, че изгубил свяст и припаднал. И тъй, господине синко мой — заключи баща ми с усмивка, — вий вече надминавате великия Амброаз Паре, ако не по знание, то поне по хладнокръвие. Забелязах, че когато стреляхте по гарвана, ръката ви дори не трепна.
И той пришпори коня си, оставяйки ме прехласнат от удоволствие и силно поласкан от похвалата, тъй като право да си кажа, отначало видът на чумавия ми бе вдъхнал неописуем ужас.
Малко преди Ландревийското предградие баща ми, който яздеше в тръс пред каруцата, докато двамата със Самсон препускахме зад нея, вдигна облечената си в ръкавица ръка и ни направи знак да спрем. После се обърна в седлото и ме повика при себе си.
— Ще гледаме да минем колкото се може по-далеч от онова ужасно шествие — и той посочи три пълни с трупове каруци, които идеха откъм града и сега завиваха отпреде ни вдясно, към обширно поле, където под жаркото слънце зееха изрити в глинестата пръст многобройни ями.
На капрата на всяка каруца неподвижно седяха мъже със закачулени глави, облечени в къси камизоли от бяло платно. Напреки на коленете им лежаха дълги пръти, завършващи в единия край с желязна кука. Когато първата каруца възви на няколко тоаза от нас, видях, че мъртъвците бяха абсолютно голи и безразборно нахвърляни един връз друг. Дори и от такова разстояние, при все че за наше щастие вятърът продължаваше да духа в гърба ни, вонята беше извънредно силна.
— Да не би ново гробище да са открили? — удивих се аз.
— Нищо подобно, само че при чума край църквите е забранено да се погребват поразените от нея, за да не заразят светената земя. Затова ги заравят в ями, изкопани в първата им попаднала нива.
— А защо им са на гробарите тези куки?
— Не са гробари тия. Гробарите измряха още първите дни на епидемията. На тези мъже в камизолите им викат „гарвани“ именно заради куките, с които те издърпват мъртъвците, за да не се докосват до тях.
— Нима ги забиват направо в плътта им? — ужасих се аз. — Но туй е варварство!
— Безспорно, но забранят ли им това, другиго не ще намерят да върши тая работа. Градът им заплаща в чисто злато.
— Но що за люде са тези гарвани и нима те също не умират?
— Умират, разбира се, затова са и толкоз скъпо платени.
В този миг гарванът, който седеше на капрата на третата каруца, дръпна поводите и я спря в момента, когато тъкмо се канеше да свърне от пътя, за да потегли нагоре по склона към полето. Очите му се втренчиха в баща ми през процепите на качулката и внезапно той захвърли поводите и вдигна десница за поздрав.
— Помози бог, гос’ин барон! — викна гарванът с бодър глас.
— Дал бог добро, друже! Нима ме познаваш?
— Разбира се, и то въпреки маската! Познах ви по вашия петнист скопец и по стойката. Работих ви като надничар пролетес, когато прекарвахте пътя от Мепеш до воденицата ви на Бьоните.
— И как я караш оттогава?
— Зле, уви! Три месеца не намерих никаква работа и само дето не пукнах от глад.
— В Мепеш никога не биха ти отказали комат хляб и паница чорба.
— Знам, но как да стигна дотам? Краката ми толкова бяха отслабнали, че вече не ме държаха. Спаси ме чумата, хвала на бога! Сега най-сетне се наяждам до насита.
— И колко ти плаща градът, за да вършиш тази работа?
— Ах, гос’ин барон, то просто не е за вярване! Цели двайсет ливри месечно, от които вече ми изплатиха десет. Другите десет ще взема в края на юли, стига да съм все още на земята, а не в нея. — Тук той се разсмя, прекръсти се и весело добави: — Но не се жалвам! Същинско чудо е след всичко онуй, дето го изстрадах, да се видя изведнъж толкоз богат и сит, да ям ката ден месо, да се облажавам с каорско вино и да мърсувам дори с разпасаните момета от Ландревийското предградие! Да ме прощава бог, ала твърде дълго време пазих целомъдрие!
— А имаш ли жена, деца?
— Не, за това средствата тъй и никога не ми стигнаха!
— Какво пък, друже, желая ти благоденствие и дълъг живот!
— Благоденствието е вече налице, но виж, колкото до дългия живот, не ми се вярва нещо! — разсмя се гарванът. — Но тъй или инак, всеки божи ден е чиста печалба, стига тумбакът ти да е пълен.
Изрекъл това, той енергично развъртя камшика и подкара впряга си нагоре към полето.
— Не е ли невероятно, че е толкова весел? — промълвих аз, проследявайки го с поглед.