Баща ми поклати глава.
— На сиромасите е присъща една особена, първична и безгрижна смелост, която се дължи на положението им. И безспорно е, че те се нуждаят от нея повече от когото и да било другиго, тъй като е погрешно да се твърди, както съм чувал, че болестта поразява еднакво и бедни, и богати. При първия тревожен признак заможните буржоа прилагат дословно прословутото предписание на Гален107 в случай на чума: „Тръгни бързо, замини далеч и се върни късно.“ Бедните обаче остават в заразените области, тъй като няма къде да отидат. И в резултат на мръсотията, в каквато ги държи съдбата им, на вечното недояждане и на теснотията, в която живеят, заразата ги изтребва до крак.
Когато стигнахме Ландревийската порта, баща ми повика стражника и му заръча да предупреди посредниците, че е донесъл говеждо месо за господин Дьо ла Порт и консулите. Сетне нареди на братята Сиорак да го чакат тук и сподирен от двамина ни със Самсон, навлезе в Ландревийското предградие.
За да се пречиства въздухът, върху самия паваж по всички кръстовища бяха накладени буйни огньове от смолисти цепеници, които правеха и без това непоносимата слънчева жега още по-мъчителна. По улиците не се мяркаше жива душа, освен невидимите, разбира се, души на мъртвите. И макар в Сарлат те да бяха винаги също гъмжило, сега не се мяркаше ни куче, ни котка, ни гълъб дори. Още в самото начало на епидемията клетите гадинки бяха поголовно изтребени, тъй като се подозираше, че точно те разнасят заразата. Тук-там забелязах не една и две къщи със заковани врати и прозорци, от които се разнасяха жалбите на затворените вътре. На всяка от портите висеше парче черен креп, което означаваше, както полугласно обясни баща ми, че под страх от смъртно наказание човек не може нито да влезе, нито да излезе от тях, та дори и да ги доближи.
Баща ми спря коня си на един площад, по-скоро площадче, в дъното, на което се издигаше доста поовехтяла сграда с ъглови еркери. Тя ми бе добре позната и едва тогава проумях, че доставката на половината заклан вол за консулите и господин Дьо ла Порт в никакъв случай не бе едничката причина за нашия поход.
Макар и в пълно бойно снаряжение, Жан дьо Сиорак скочи от седлото с обичайната си лекота, след което заповяда на двама ни със Самсон да го последваме и да привържем конете за железните халки, взидани в самата улична настилка, което ние тутакси сторихме. Сега се намирахме на не повече от десетина крачки от заразената къща. След като хвърли бдителен поглед наоколо и се убеди, че никой не го наблюдава, баща ми бързо прекоси това разстояние и рязко подръпна вързаната с въженце кошничка, висяща от едно от таванските прозорчета. До ушите ми долетя слабото подрънкване на звънче и на капандурата се появи нечия глава. Беше Франшу, с малко поизопнати черти, но с все тъй розови бузи.
— Иисусе благи! — изпищя тя и се надвеси от прозорчето до кръста, дарявайки ни така с гледката на разкошните си, едва побиращи се в сукмана й гърди. — Нима сте вий, гос’ин барон! Хвала на Всевишния! Не сте забравили значи вашата вярна слугиня!
— По-тихо, Франшу, че ще вземе да те чуе някой! Да не си болна?
— Само от страх и глад, инак нищо ми няма! Откакто се помина господарката, не съм излизала оттук.
— Ей сега ще те измъкнем. Смяташ ли обаче, че ще можеш да се промушиш през прозорчето? Така де, не си някое тънкоснаго девойче!
— И дума да няма! — съгласи се Франшу. — Телеса имам и за продан, особено под кръста, но ще сторя всичко, което е по силите ми. А на силна мишка дупка се не опира!
— Отлично тогава! Сега ще донеса всичко необходимо.
И като остави Самсон да варди конете, баща ми ме помъкна из съседните улици, като заничаше в дворове и под сайванти за някоя стълба. След като най-сетне я намери, а това ни отне доста време, тъй като тя трябваше да е достатъчно дълга, за да стигне до прозорчето, двамата я вдигнахме за краищата и целите плувнали в пот (стълбата беше много тежка, а жегата просто нетърпима), запътихме се към площадчето, силно обезпокоени от долитащите оттам викове.
— Това пък що за врява е? — смръщи вежди баща ми и ускори крачка.
Когато стигнахме до дома на госпожа Дьо ла Валад, от изумление изтървахме стълбата. Принуждавайки белия си жребец непрекъснато да се върти и с пищов в ръката, Самсон полагаше всички усилия, за да държи на разстояние трийсетина дрипльовци, въоръжени с пики, ножове, коси и вили (двамина носеха дори аркебузи), които бяха наобиколили него и двата ни коня и крещяха и сипеха проклятия, без обаче да се осмелят да нападнат първи. Самсон също не стреляше (вероятно така бих постъпил и аз на негово място). Ангелското му лице, обрамчено от искрящата на слънцето медноруса коса, не издаваше нито страх, нито гняв, дордето, вперил с удивление сините си очи в тълпата, той с очарователно зъзъкане току повтаряше: