— Но какво зтава? Какво зтава?
— Какво става? — избоботи баща ми като ехо. — Какво желаят тези люде? Смелост, Пиер! Напред!
И с оказала се на мига в десницата му гола сабя — аз също измъкнах своята, втурвайки се по петите му, — той се вряза в тълпата, раздавайки наляво и надясно удари с плоското на клинока, като при това обаче много внимаваше да не нарани някого, проби си път до конете, отвърза ги, сетне ми хвърли юздите и скочи на седлото.
— А сега дай да опрем задниците на конете о къщата! — прошепна ми той. — Така няма да могат да ни нападнат в гръб.
И като извъртя скопеца си, което накара заобиколилите го дрипльовци да се разбягат, застави го да отстъпи чак до дома на госпожа Дьо ла Валад. Черната ми испанска кобила не беше чак толкова добре обучена, но въпреки това успях да се наредя от дясната му страна, докато Самсон се присъедини към нас отляво. И в същия миг и тримата се оказахме с пищов във всяка ръка и със застрашително полюшваща се на темляка си на дясната китка сабя. Мисля, че баща ми незабавно би нападнал, ако вместо мен и Самсон имаше до себе си двамина от своите ветерани. Той обаче не желаеше да рискува живота на синовете си в едно улично сражение и затова предпочете да преговаря, още повече че макар и въоръжена, тълпата изглеждаше по-скоро немощна и гладна, отколкото настървена за бой.
— И таз добра, приятели! — викна Жан дьо Сиорак гръмогласно с донейде радушно-грубовата доброжелателност, като се изправи в стремената. — Какво означава този смут? Нима тъй посрещате гости в Ландревийското предградие? И защо впрочем ни нападате?
— За да те убием, бароне! За да убием и теб, и синовете ти! — изрева в отговор един огромен дебел мъжага, застанал в първия ред на тълпата и по чиито изпъкнали черни очи, по дрехите, внушителното шкембе и големия, втъкнат в пояса му нож, познах Форкалкие, ландревийския касапин.
— Що за злостни и непочтителни слова? — прихна баща ми, без обаче да откъсва зорък поглед от тълпата и най-вече от двамината аркебузири. — Да ме убиеш искаш, метр Форкалкие, тъй значи? Ще рече, да успееш там, където и англичаните не успяха! Добре, да предположим, че това стане, но тогава онези, които не загинат сега от ръката ми, по-късно ще бъдат обесени заради туй убийство!
— Че кой ще ги обеси? — прогърмя Форкалкие. — Да не би господин Дьо ла Порт? (При упоменаването на това име в тълпата се разнесоха дюдюкания.) Та туй пикливо прокурорче и носа си не показва вън от къщи, а освен това едва му стигат войскари, за да варди градските порти! Пък и повече да имаше, за да ни арестува, то кой ще ни съди? Градските съдии, що ли? Та те отдавна си плюха на петите! (Тук дюдюканията се усилиха.) Време ти е да проумееш, бароне, че тук няма вече нито кралски чиновници, нито буржоа, нито съдии, нито пък господари! Господарите сега сме ние!
— И ти ли командуваш?
— Да, аз! Аз, Форкалкие! Сам се назовах барон Ландревийски и тукашен всевластен господар. Така че ти ще умреш, синовете ти — също! Така отсъдих в справедливостта си!
Това му самохвалство предизвика всеобщ смях, но докато Форкалкие имаше вид крайно решителен, тълпата изглеждаше по-скоро развеселена и поразтушена от безочливите му закани, отколкото наистина склонна да ги изпълни. Баща ми долови туй й разположение и без да промени тон, продължи рискованата си игра:
— Нещо много припираш, барон-месарю Ландревийски! — възкликна той с все същия подигравателно-глумлив вид. — Досега не бях виждал съдия да осъжда толкоз бързо! Пък и по-напред ще трябва да обосновеш решението си, сиреч за какви злодеяния ни наказваш?
— Затуй, щото доближи заразен дом и понечи да освободиш затворената в него жена. А това, както сам добре знаещ, е наказуемо със смърт престъпление.
— Жената е напълно здрава и като лекар аз отговарям за това! Измъчва я единствено гладът!
— Ние също умираме от глад! — извиси се над тълпата нечий пронизителен глас и викът бе подет от всички краища на площада досущ псалмопение, което приличаше по-скоро на жалба, примесена със закана.
— Хайде, бароне! Стига празни приказки! — отсече Форкалкие. — Чуваш поданиците ми! Трябва да умреш!
И той решително измъкна от пояса си огромния касапски нож. Не мога да кажа дали този мъж бе смел, или просто луд, тъй като в същото време дулото на единия от бащините ми пищови бе насочено право в сърцето му. Баща ми обаче не стреля.
— Внимавай, метр Форкалкие! — сряза го той сурово. — След чумата ще подирят сметка както от теб, така и от поданиците ти за туй ви противозаконие!