— След чумата! — извика Форкалкие. — Че то след няма и да има! (И месарят съпроводи думите си с яростен замах на ножа, сякаш с един удар само обезглавяваше де що имаше люде из предградието.) Знам го от божествен първоизточник — продължи той, впил изблещените си черни очища в баща ми. — Насън ми се яви Дева Мария и ми се закле в божествения си син, че никой в Ландревийското предградие, бил той мъж или жена, не ще преживее чумата. И ти, бароне, ще ни предвариш съвсем малко в смъртта! Тук заразата не ще пощади никого, тъй ми рече гласът свише! — И като замахна отново с ножа, изрева: — Ще измрем до един!
— До един! До един! — откликна тълпата като зловещо ехо.
По мярналото се в очите на баща ми изражение разбрах, че започваше да се опасява от най-лошото, на което бе способно множеството отчаяни селяни. И въпреки това, когато отново взе думата, стори го с тон игрив и едва ли не дружески.
— Добри люде — рече, — дори и да трябва да умрем, какво ще спечелите от смъртта ни?
— Ще ви изядем конете! — чу се глас.
— Ах, добри ми люде, тъй кажете! — възкликна баща ми със завидна находчивост. — Сега най-сетне ви разбрах и се успокоих! Значи не злост някаква ви тласка към престъпление, а гладът! Но щом е тъй, то аз начаса ще ви предложа нещо, с което да откупя живота и на трима ни, както и свободата на таз клетница: един солиден къс от прясно заклан вол! Казах — наблегна той, изправил се в стремената, — един голям къс говеждо месо! Синът ми Пиер тозчас ще отскочи до градската порта, за да го донесе. Месо, приятели любезни! Ще си хапнете месо!
Без да чакам втора покана, аз пришпорих черната си испанска кобила и тя, хлъзгайки се за миг върху каменната настилка, полетя напред като стрела. Братовчедите Сиорак тъкмо се канеха да продадат на гишето и последната четвъртина от вола, когато връхлетях отгоре им и ръкомахайки бясно, като се дерях с цяло гърло, креснах им да откажат продажбата и на мига да ме последват. И малко след това каруцата с адски грохот влетя подире ми на площадчето, където баща ми все тъй глаголстваше и държеше тълпата в напрежение, като по този начин препятстваше Форкалкие да вземе думата.
С плувнало в пот чело, която се стичаше вече в очите му, той облекчено въздъхна при появата ни, още повече че видът на въоръжените до зъби братя Сиорак, всеки с аркебуза в ръка, накара тълпата да се разстъпи, но не и Форкалкие, който все така с нож в ръка и макар смаян до немай-къде от взелите такъв обрат събития, дори не помръдна от мястото си. На мига след като светкавично пъхна пищовите си в пояса и скочи направо от седлото в каруцата, баща ми — не знам откъде черпеше тази нечовешка енергия — вдигна с две ръце над главата си тежкия къс месо и неподвижно застивайки тъй, приковал трескавите погледи на тълпата, извика:
— Ехей, барон-месарю Ландревийски! Я вземи сега и подели тоз пай между теб и твоите поданици!
И най-неочаквано, при това с невиждана сила, го запокити от горе на долу право в лицето му. Буквално пометен, Форкалкие залитна, рухна възнак и удряйки теме в паважа, остана да лежи там в несвяст. В същия миг, гъмжащи край него досущ като червеи, без при това изобщо да си правят труда да го вдигат, или да му оказват каквато и да било помощ, дрипльовците захвърлиха оръжията си и като изгладнели псета се нахвърлиха върху месото и кой с нож, кой с ръце, а кой просто със зъби, заеха се да го разкъсват.
Като ги видя така улисани, баща ми опря стълбата о стената на заразената къща и Франшу начена да измъква заднешком най-напред ходилата си, сетне прасците, после бедрата, но — уви! — бивайки твърде благата на плът насред тяло, взе, че се заклещи в прозорчето.
— Ах, любезна — развика се баща ми отдолу, — някои прелести са ти комай в повечко! Понапъни се, моля те! Понапъни се, де! От туй животът ти зависи!
Като се кълчотеше, въртеше и напъваше колкото й сили държат, Франшу с жаловит хленч и цял поменик от „Иисусе преблаги!“ най-сетне се измъкна, сетне по-скоро се сгромоляса, отколкото слезе по стълбата и се озова право в ръцете на баща ми, който я вдигна досущ както бе сторил с четвъртината вол и буквално я запокити в каруцата.
Миг след това той отново бе на седлото и тогава всички ние било с шпори, било с камшик и надавайки в облекчението си наистина неописуеми крясъци, смушкахме петте си коня, които се стрелнаха напред като побеснели, изсичайки с подковите си искри от прокълнатите павета на предградието.
Глава десета
В крайна сметка най-мъчителното за двама ни със Самсон в този поход до Сарлат се оказа не премеждието в Ландреви, а двайсетдневната карантина, която трябваше да изкараме в североизточната кула след завръщането ни в Мепеш. Мишел и Беноа Сиорак също не бяха очаровани от заточението си в намиращата се точно под нас стая. През процепите на пода, но без да мога да разбера кой от тях говори, тъй като и двамата бяха на един глас, аз ги чувах да се жалват един през друг от мудно точещото се време. А че то минаваше бавно и дума да няма, като монотонността на дните се нарушаваше единствено от трикратната поява на Ескоргол, който по нареждане на баща ми ни носеше храна в количества преизобилни, та да се подсили кръвта ни срещу попълзновенията на гибелните изпарения.