Изборът на баща ми се беше спрял върху Ескоргол като посредник заради това, че преди две години пазачът ни беше преживял чумата в Ним и сега се предполагаше, че тялото му, надвило веднъж вече на заразата, отново би се справило с нея, ако това, не дай боже, се наложеше.
Натоварен с тази задача, която включваше и поддържането на огъня в стаите на неволниците, Ескоргол вече не можеше да стои на стража в порталната кула и задълженията му бе поел баща ми, който в същото време изкарваше там, на първия етаж, своята карантина, докато Франшу бе настанена на втория етаж. Срещу това направено от баща ми разпределение Совтер, както чета в Мисловника, възразява с намек сдържан и горчив, загатвайки, че ако се бяха посъветвали с него, той несъмнено би се разпоредил за това другояче.
Още на втория ден от нашето пленничество чичо Совтер, опасявайки се от пагубното влияние на безделието, ни изпрати нашия „Тит Ливий“ заедно с латинските ни речници и „История на кралете наши“, съставена за нас лично от него, с нареждането всеки ден да превеждаме по една страница от първата книга и да научаваме по две страници от втората, а така също и библията, отбелязвайки с листче онези пасажи, които трябваше да четем на висок глас три пъти дневно.
Освен това Совтер изискваше писмено от мен обещанието да не помагам на Самсон по латински, срещу което обаче, и също писмено, аз най-учтиво възразих, твърдейки, че след като за преводите си Самсон не може да се надява на помощта на чичо Совтер, то би трябвало да разчита поне на моята от страх, да не би да изпадне в отчаяние, вземайки винаги и всичко толкова присърце. Като поразмисли, Совтер се съгласи с мен, но само, при условие че ще подчертавам пасажите, за които съм помагал на брат си. Не че Самсон беше посредствен ученик по латински, но френският му беше доста слаб, а ние трябваше да превеждаме именно от латински на френски, а не на окситански. Самият аз говорех вече доста добре езика на Севера, тъй като приживе, в стремежа си да изглежда по-изискана, майка ми предпочиташе да се обръща към мен единствено на френски, а, от друга страна, и баща ми прибягваше до него винаги когато отвореше дума за медицина. Клетият Самсон обаче бе лишен от тези преимущества и това го довеждаше до отчаяние.
Все така писмено аз отправих към Совтер няколко молби, които имаха различна съдба:
1. Мога ли да поискам от Ескоргол да ни донесе две саби и нагръдници?
— Да, но внимавайте в разгорещеността си да не извадите някое око на вашия брат.
2. Мога ли да наредя на Ескоргол да ми донесе роготината108?
— Не. Вече не сте на години за подобни вятърничави забави, господин племеннико.
3. Мога ли да си пиша с баща ми относно чумата?
— Да.
4. Мога ли да пиша на Катрин и на Малката Еликс?
— Не. Няма да казвате на момичетата нищо, което да е от някакво значение било за вас, било за тях.
Аз, разбира се, не бях на това мнение, а още повече Малката Еликс, както недвусмислено си пролича от кратката записка, която тя успя да пъхне една сутрин под залостената врата.
Мой Пиер,
дадух идно писъмо зъ теб на оня лошав пъзач, ну той гу дади на Совтер, който гу прочети и гу фърли в огъня и нареди на Алазаис да ми набий с къмшик. Ах, гуркият ми дирник! Амъ нямъ нищу. Мой Пиер, ката ден те смисля многу и мий многу мъчно.
Заточен в североизточната кула, аз също много „смислех“ Малката Еликс, особено вечер, след като угасях светилника и се окажех сам в постелята си, без никой до мен, към когото да се притисна. Ах, не ще и дума, сънят ме оборваше много по-бързо, когато, уморен от нашите сладостни лудории, отпуснех глава на нежните й гърди, подпъхнал лява ръка под кръста й и мушнал десния си крак между нейните. Уви, клета моя Еликс, къде ли си сега, когато пиша тези редове? В ада ли си, или в рая? И до ден-днешен все не мога да повярвам, че е било чак толкоз непростим грях това, дето се чувствах тъй уютно, притихнал и щастлив в гальовните ти обятия, нито пък че си постъпвала толкова лошо, когато току припърхваше наоколо ми с весело чуруликане, за да ме примамиш в гнездото си.