Кабюс, който ми разказа тази история, тъй като побратимите не обичаха да си плакнат устата със собствените си подвизи, през смях ми довери, че най-трудното било не самото сражение, а да придумат живеещите в постоянен страх от Фонтенак селяни да вземат участие в него. Веднъж обаче престрашили се, вече нищо не било в състояние да обуздае гнева им. След битката те най-безжалостно довършили ранените и тозчас се заели да им смъкват ботушите и дрехите, като енергично претендирали за дял от плячката, при това не само в оръжие, но и в коне, макар че залавянето им било заслуга единствено на двамината синове на Раймон Сиорак.
На всеки от тях капитаните дали по кон ведно със сбруята, а други два заделили за селото, та стопаните да ги използуват поред по орно време. Свикнали обаче с воловете си, селяните предпочели да ги продадат и да си поделят парите. Побратимите задържали за себе си останалата част от плячката, сиреч — шест чудесни яки коня, пригодни както за полска работа, тъй и за езда, които щели да им бъдат от голяма полза, дойдело ли време да разорават мепешката целина.
Без да дадат дори и един ранен, тази нощ те убили шестима от людете на барона разбойник. Взели и един пленник — пазача на конете, когото Кабюс заловил край Бьоните. Докарвайки го в селото, те с неимоверни усилия едва успели да възпрат селяните да не го убият, ала им трябвал жив поне един от тез негодници, за да свидетелства срещу Фонтенак. Съдейки по броя на конете, капитаните разбрали, че под прикритието на нощта, макар тя да била доста ясна, двамина от нападателите все пак успели да избягат пешком. Вярно е обаче и това, че откъм Бьоните веднага започва гъста и листата кестенова гора, която се шири без каквато и да било просека по протежение на петте левги, делящи Таниес от Фонтенак.
На следния ден, понеделник, определен за продажбата на Мепеш, капитаните заповядали да нахвърлят окървавените трупове в една каруца и ги предали на Ла Боеси заедно с пленника. Последният начаса бил хвърлен в градския затвор, но убитите Ла Боеси наредил да окачат на сарлатската бесилка, която по онова време се издигала срещу Ригодийската порта. Около нея тозчас се насъбрала тълпа. Сред любопитните се оказали и доста госпожички, макар шестимата обесници да били голи като червеи.
Ла Боеси останал там заедно с капитаните доста време, но не толкова, за да се наслади на гледката, колкото да чуе какво се говори сред тълпата и да набележи онези, дето евентуално биха разпознали сред обесените някой от хората на Фонтенак, с когото може би съвсем доскоро са гуляли из кръчмите. И наистина, едва-що бил подухнал неблагоприятен ветрец за барона разбойник, и езиците вече се развързали.
Що се отнася до пленника, то само час след пристигането му в Сарлат палачът го подложил на разпит и той си признал всичко, та дори и много повече, тъй като разкрил почти неправдоподобните злодейства, извършени от Фонтенак две години назад, които, както личало по всичко, силно измъчвали съвестта на нехранимайкото, далеч по-чувствителна от тази на господаря му.
През 1543 година изчезнал безследно някой си Лагариг, заможен монтинякски буржоа. Месец по-късно жена му напуснала градчето на кон, при това съвсем сама, за да не се появи на свой ред никога вече. Признанията на пленника разкрили зловещата истина за тяхното изчезване. Един ден по здрач Фонтенак нападнал Лагариг на пътя от Монтиняк за Сарлат, убил двамината съпровождащи го прислужници и отвел заложника в замъка си. Сетне крайно предпазливо уведомил жената на Лагариг, че съпругът й се намира в ръцете му и като я предупредил да не разкрива никому, та дори и на изповедника си, къде се намира мъжът й, обещавайки да й го върне здрав и читав срещу откуп от осем хиляди ливри, но само, при условие че откупа донесе тя лично, съблюдавайки при това най-строга тайна и без никой да я види.
Злощастницата, която обожавала мъжа си и треперела от страх да не го изгуби, имала неблагоразумието да повярва, че баронът разбойник е човек на думата и безпрекословно изпълнила всички негови условия. Когато портите на замъка се затръшнали зад гърба й, а откупът бил преброен и прибран в сандъците на барона, Фонтенак, извънредно представителен, много начетен и крайно изискан благородник, я помолил, при това много мило, да има още малко търпение, като я уверил, че само след миг отново ще види мъжа си. Но когато наистина след миг окървавеният и окован във вериги Лагариг бил довлечен пред нея, Фонтенак, променяйки рязко тона и изражението си, хвърлил дамата на войниците си, като им рекъл да й се наситят, ако имат това желание. Те тъй и сторили, при това пред очите на Лагариг, който се мятал във веригите си като обезумял. Сетне, за да не спести нищо от мъченията на клетата жена, Фонтенак заповядал да удушат мъжа й пред нея, като я заплашил със същата участ. Въпреки това, оставил я жива още два-три дни за развлечение на войниците си. Неколцина от тях обаче започнали да я жалят, тъй като тя запазвала християнско смирение и достойнство дори и при най-ужасяващите изтезания. Тогава, сякаш за да им даде урок по жестокост, Фонтенак забил камата си в гърдите й и като завъртял острието в раната, обсипал я със светотатствени хули, любопитствайки същевременно дали й доставя плътска наслада. Подир, за да не остане и помен от ужасното престъпление, двете тела били изгорени в крепостния ров на замъка, а Фонтенак, който наблюдавал от висотата на защитния вал издигащия се към него тръпчив дим, насмешливо подхвърлил, щото Лагариг и жена му трябвало да бъдат доволни, тъй като най-сетне били заедно.