Выбрать главу

Стаята, в която бяхме затворени двамата със Самсон, беше просторна, светла и проветрива и цялата благоухаеше, тъй като я ползвахме за зимник и държахме в нея ябълките, грижливо подредени върху плетени върбови лавици, посмачкани, сбръчкани и съсухрени като бабешка кожа наистина, но в никакъв случай изгнили, макар навън да беше вече юли. Към апетитната им миризма се прибавяше и ароматът на постоянно тлеещите в огнището благовония, където ярко пламтяха смолисти цепеници. Като прибавим към този огън и сипещата се отвън жар на юлското слънце, чувствахме се направо като в пещ, макар да държахме всички прозорци отворени. Още по-лошо ставаше, когато речехме да се поупражним във фехтовка със скована в тежките брони гръд. Завършеше ли схватката, опирахме сабите на стената, смъквахме нагръдниците и олюляващи се, задъхани и цели плувнали в пот, се хвърляхме чисто голи на леглата.

Потта — пишеше баща ми в отговор на моите тревожни въпроси, засягащи лечението на чумата — е най-добрият лек срещу заразата. Ето защо Жилбер Еруар, доктор по медицина в Монпелие (желанието ми, господин синко, е един ден да школувате под негово напътствие, тъй като е човек изключително начетен), препоръчва на чумавите да пият сутрин и вечер по чаша саламура от аншоа. Тази остра течност предизвиква обилно потене, което може да доведе до изцеление, защото, както твърди Еруар, солта — а нея ний използуваме, както сам добре знаете, за да предотвратим развалата на свинското месо — изгаря и най-незначителното загниване, предизвикано у болния от заразата.

Някои учени извънредно много ценят скорпионовото масло. За целта в един литър орехово масло се мариноват сто скорпиона и лекарството се предписва за пиене, след като по-напред се смеси в еднакви пропорции с бяло вино. Упоменатата настойка предизвиква силно повръщане и така, твърдят лекарите, увлича със себе си отровата и я изхвърля навън.

Не знам просто какво да мисля за едно толкова жестоко лечение — продължаваше баща ми, — защото чумавият и без това е измъчван от непрестанно и силно гадене, та не проумявам поради що е нужно то да се усилва.

Не виждам също така защо трябва да му се дава очистително, като се има предвид, че той вече страда от постоянно стомашно разстройство. А колкото до кръвопускането, според мен то може само да омаломощи още повече болния, който и без туй е вече твърде отпаднал. Същото бих казал и за диетите.

Виждал съм хирурзи — ах, тази пасмина невежа! — да горят бубона на чумавите с нажежено желязо, а други — да го изрязват дори с нож. Според мен обаче това са колкото варварски, толкова и безрезултатни методи. Бубонът трябва да се остави да забере, без при това изобщо да се пипа, освен, за да се зачисти гнойта, тъй като бере ли бубонът, това е сигурен признак, че отровата намерява да напусне тялото на болния и следователно трябва да й бъде позволено да го стори.

Диан дьо Фонтенак аз подложих на лечение с див балсам, изготвен лично от мен от голям брой билки и естествени благовония, като ангелика, мирта, скабиоза, хвойна, минзухар и карамфил, изкиснати по-напред в бяло вино. Използувах единствено това лекарство, което предизвиква обилно потене, докато в същото време полагах грижи болната да е винаги сита, жаждата й — утолена, а самата тя — неизменно чиста, като успокоявах с ободрителни слова както треската, така и страха й пред смъртта. Всичко останало е от бога.

Това писмо, което, както и всички останали писма на баща ми аз запазих, е неоспоримо доказателство (в случай че досега такова липсва), че баща ми, както твърдеше и господин Дьо Ласко (същият, колкото и именит доктор да беше, бе избягал от Сарлат още при първия признак на епидемията), бе също „такъв еретик в медицината, какъвто и в религията“. Защото, ако изключим дивия балсам, той, изглежда, се доверяваше твърде малко на повечето хвалени и прехвалени лекарства срещу чумата, включително саламурата от аншоа и скорпионовото масло, за което при все това няколко години по-късно чух от учените мъже в Монпелие най-хвалебствени слова.

Ах, колко мъчително минаваше за мен времето през този карантинен период! Дните ми се струваха месеци, и то месеци, чиито дни бяха безкрайно дълги… А колко ли по-нетърпими щяха да бъдат еднообразието и гнетящото бездействие — въпреки „Тит Ливий“, Библията и „Кралете наши“, — ако нямах до себе си Самсон! Същински ангел господен бе туй момче! Да живееш двайсет дни, всеки от по двайсет и четири часа, затворен между четири стени с брат си и да не дадеш какъвто и да било, та дори и най-незначителен повод за препирня или свада, и на всичко отгоре — ако това, разбира се, е изобщо възможно! — да го обикнеш още повече! Всичко това безспорно доказва от каква съвършена сплав бе сътворен брат ми, докато, що се отнася лично до мен, то аз ни най-малко не се самозалъгвам, тъй като отлично познавам недостатъците на характера си.