Несъмнено вече съм го казвал, но ми се ще пак да ви го напомня, щом съм се наканил да го обрисувам по-подробно: Самсон е преди всичко красив, смайващо красив; с медноруса, падаща на къдри чак до яките му плещи коса, с лазурносини очи, млечнобяла кожа и съвършени черти. Тук говоря само за лицето му, а не за тялото, чиито възхитителна и чисто мъжка съразмерност щеше да го направи с годините достоен за модел на всеки ваятел. Но всичко това — и красотата, и изяществото, и безмерното му обаяние, все още е нищо. Това са просто зримите отлики на душата, обитаваща туй убежище.
Кабюс твърди, че Самсон съобразява мудно, тъй като се бавел да парира противниковия удар и също толкова бавно нанасял ответен. Но Кабюс греши, това изобщо не е умствен недостатък, а добродетел. Самсон толкова обича противника си, щото не може да повярва, че при първа възможност оня би го ранил, нито пък че сам би могъл да нанесе вреда някаква. За него лошотията човешка, та дори привидна и на ужким, е нещо съвършено неразбираемо и аз хиляди и хиляди пъти съм се убеждавал в това. И едно от последните доказателства, което обичам често да извиквам в съзнанието си, е следната картина: Самсон на своя бял жребец, изправил се лице в лице срещу разбунтувалото се в Ландреви простолюдие и вперил големите си, изпълнени с удивление сини очи в разярената тълпа, току повтаряйки с нежния си зъзъкащ глас: „Но какво зтава? Какво зтава?“
В живота и на най-благородния човек на земята все някога идва ден, когато себелюбието взема връх, но за Самсон този ден така и нивга не настъпи. Без дори и през ум да му мине подобно нещо, а и без ни най-малко да се възгордява от това, той винаги би предпочел пред себе си ближния. Когато майка ми почина, Самсон плака, макар че приживе тя нито веднъж и думица не му отправи, нито пък дори го погледна. Как изобщо бе съумял да я обикне и какво толкова бе видял в майка ми той, който бе невидим за нея? Не бих могъл да кажа това, тъй като е твърде несловоохотлив и неспособен да изрази любовта, която носи в себе си. Но за тази си безмерна обич, озаряваща всички ни подобно слънце, в края на нашия карантинен период той ми даде ново, във висша степен трогателно доказателство, за което ще стане дума малко по-нататък.
Баща ми се възползува от многото свободно време през карантината, за да изпроводи до господин Дьо ла Порт писмо, в което най-подробно му описваше ландревийското ни премеждие. Той го изпрати по Ескоргол, комуто бе изрично заповядано да предаде запечатаната депеша на войниците на Дьо ла Порт посредством някоя дълга, цепната в единия край пръчка. Ескоргол трябваше също да прибере и парите, дължими ни от продажбата на половината вол, като и за това му бяха дадени най-строги указания. Сребърните монети, за които се предполагаше, че са заразени, след като бяха минали през толкова много ръце в Сарлат, трябваше да му бъдат предадени от посредниците в гърне, пълно с оцет.
Отговорът на Гийом дьо ла Порт пристигна в Мепеш подир два дни с нарочен конен пратеник, комуто обаче баща ми не отвори портата и говори само от прозорчето на кулата, без да сваля от лицето си напоената с оцет маска, като склони да приеме писмото, само ако му бъде подадено на края на дълга пръчка, подобна на онази, с която си беше послужил Ескоргол. Сетне хвърли в огъня благовония и дълго обеззаразява писмото на източващия се от тях пречистващ дим. Най-сетне го отвори, като преди да стори туй обаче си сложи ръкавици и докато го четеше, държеше го възможно най-далеч от лицето си. За тези предпазни мерки, които ми даваше като пример, аз научих по-късно от самия него.
Прокурорът бе уведомен, разказа ми той, за злодеянията на Форкалкие. Но както много точно го бе казал самият месар-барон, Дьо ла Порт разполагаше едва с толкова войници, колкото да вардят градските порти. Всеки ден му умираха един-двама и макар да предлагаше извънредно висока плата, тъй и не можеше да им намери заместници. А още по-лошо бе, че живите, кажи-речи, вече не се подчиняваха на заповедите му, убедени, както и дрипльовците на Форкалкие, че им остава твърде малко да живеят. И действително, навсякъде вече се бе възцарила анархия и разяждаше всичко, досущ проказа. Единият от двамината консули (няма да уточнявам кой), след като чумата отнесла по-напред една от прислужниците му, а сетне и над самия него надвиснала заплахата да го зазидат жив в дома му, избягал от Сарлат през нощта на 9-и юли, подкупвайки стражата на една от градските порти, но на коя точно, това прокурорът не знаеше. Пък и да го знаеше, не би могъл да вземе никакви мерки срещу продажните стражници. Вече не беше по силите му. Палачът, помощниците му и двамината тъмничари на градския затвор бяха мъртви. Ето защо, неспособен да наказва престъпниците, той се беше видял принуден да освободи дори вече намиращите се в затвора както поради невъзможността да ги опази, тъй и да ги изхрани, защото пари не стигаха за нищо. С всеки изминат ден градската съкровищница все повече се изпразваше и приходите й бяха секнали, дордето разходите бяха огромни.