— Господин татко — отвърнах, — не мога да повярвам, че Нечестивият е забъркан по какъвто и да било начин в обичта на една майка към сина й, както и на един син към неговата майка!
— Точно тъй ще да е! — отсече баща ми с толкоз ядовита неприязън, че цял се вцепених. — Точно тъй ще да е — повтори той, — след като ви е подучил да криете от мен, че носите това тук! Когато на 7-и заранта ви събудих, за да тръгнем за Сарлат, вий бяхте гол, както и сега, но аз не видях този идол. Къде беше той?
— Под сламеника ми. Нощем го свалям, тъй като е твърде тежък.
— Твърде тежък трябва да е, и дума да няма, натежал от лицемерие, лукавщина и коварство! Свалете го от шията си и ми го дайте!
И в този миг Самсон, пристъпи напред, събра молитвено длани и като впери сините си очи в гневното лице на баща ми, кротко промълви:
— О, не! Умолявам ви, господине татко мой!
Тъй неприсъщо бе на характера на Самсон, винаги толкова скромен и въздържан, да се намесва в разпра, която не го засягаше, че баща ми почти цяла минута се взираше с извити от удивление вежди в него, опитвайки се да вникне в значението на това „О, не!“. Сетне лицето му пак помрачня и за миг дори ми се стори, че ще излее гнева си върху Самсон, но той отново впи яростен поглед в мен и рязко попита:
— Е, какво има? Заповядах ви нещо!
И тогава проумях, че в този миг целият ми живот, или представата ми за собствения ми характер, което е все същото, щеше или да рухне, или окончателно да се затвърди. И цял скован от напрежение с хладна решимост заявих:
— Това е невъзможно, господине татко мой! Дал съм клетва на майка ми и не мога да я пристъпя!
— Аз ще ви освободя от нея! — кресна баща ми извън себе си от гняв.
— Но вие нямате такава власт! — възразих. — Това би могла да стори единствено майка ми, ако беше жива.
— Какво!? Нима ме предизвиквате? — избоботи Жан дьо Сиорак. — Нима дръзвате да се опълчите срещу ми?
И той ме изгледа така, сякаш се канеше да се нахвърли отгоре ми, но навреме се сепна и захвана да кръстосва стаята с искрящи очи и налято с кръв лице, като току хапеше устни.
— Господине — рече най-сетне, заставайки отпреде ми с ръце на кръста и вирната брадичка, — или ще ми предадете този медальон, както ви заповядах, или тозчас ще ви отлъча от семейството си подобно на гангренясал крайник някой и ще ви прокудя от замъка!
Цял обливайки се в пот, почувствах как пребледнявам и краката ми се разтрепериха така, сякаш току пред тях бе зейнала бездна. Но в същото време гласът ми, заседнал насред гърлото, отказваше да ми се подчини.
— Е? — настоя баща ми.
— Господине татко мой — промълвих най-сетне, откъртвайки една по една думите от заседналата в гърлото ми буца, но и с едва сдържан гняв, — отчаян съм от мисълта, че ви оскърбявам. Не мога обаче да сторя онова, което искате от мен, без да се опозоря и затова по-скоро бих предпочел да ме прогоните, макар и да е несправедливо.
— Е, добре, така да бъде, господине! — отзова се баща ми глухо и тутакси извиси глас: — И го правя като давам клетва, която аз също ще спазя, да не ви виждам никога повече!
Последва продължително мълчание. За мен светът просто изчезна, струваше ми се, че вече не живея. Стоях пред баща ми неподвижен като камък, лишен от дар слово и почти в несвяст, макар в мен все така да напираше неудържим гняв.
И тогава Самсон се намеси повторно. Макар да го виждах като в мъгла, стори ми се, че по страните му се стичат сълзи, което силно ме удиви, тъй като двамата с баща ми, обладани от, кажи-речи, един гняв, бяхме вперили един в друг ядни, но сухи очи, независимо от бушуващите у всекиго от нас чувства. Ала Самсон плачеше. Плачеше и в същото време, без да измени необичайно кроткото си изражение и без в действителност да взема нечия страна, той ми се притече на помощ. Приближавайки ме плътно, Самсон ме прегърна през рамо с лява ръка и като обърна лице към мен, което оказа върху ми такова въздействие, сякаш изведнъж бе озарил непрогледната тъма на мъката ми със сияйна светлина, изрече със своя зъзъкащ глас:
— Не ще те изоставя, Пиер! Заминеш ли, и аз ще дойда с теб!
Синайската мълния да беше паднала в нозете на баща ми, едва ли би го поразила толкова. Той се вторачи в брат ми така, сякаш се канеше да излее върху него гнева, от който преливаше сърцето му, но Самсон плачеше — не, не за себе си, а за мен и за баща ми, проумявайки напълно какви страдания ни носеше разгорялата се помежду ни жестока разпра. И баща ми, който бе успял едва ли не да ме намрази, защото му се бях опънал, не намери в себе си сили нито да се разгневи срещу Самсон, нито дори да го погледне ядно, или пък укорителна думица да му каже. Осъзнавайки своята безпомощност, цял треперещ от гняв и, кажи-речи, обезумял от мъка, какъвто бях и аз самият, той предпочете да ни загърби и да се отдалечи с широки ядни крачки, заслепен дотолкова, че се блъсна в рамката на вратата, която остави подире си широко разтворена.