И тогава, рухнал отведнъж, аз се хвърлих в обятията на Самсон и като притиснах буза о неговата, разплаках се с горещи и горчиви сълзи, разтърсван цял от неудържими ридания, срещу които бях безсилен, макар и да изпитвах силен срам, че почти тринайсетгодишен и само на две години от навършване на пълнолетие се бях разревал досущ като сополанко някой.
След някое време Самсон се отдръпна от мен и кротко, но решително ме подкани да се облека. Мой дълг било, рече ми той, преди да напусна Мепеш завинаги, да поискам прошка от баща си заради това, че верността ми към моята клетва ме бе заставила да му се противопоставя по такъв рязък начин. Съветът ми се стори добър, тъй като и аз самият донейде вече се разкайвах, че толкова яростно се бях възпротивил на баща ми, та макар и по същество да се смятах за прав.
Облякох се и дори препасах късата си сабя, за да покажа, че наистина възнамерявам да напусна замъка, след което със сравнително твърда стъпка, макар сърцето ми все още да блъскаше до пръсване в гърдите и да усещах главата си някак набъбнала и зашеметена от преживяния удар, се отправих към библиотеката. Вече приближавах вратата, когато изведнъж се спрях, сепнат от долитащите оттам силни викове, след които чух да се споменава и моето име. И докато се двоумях дали да почукам, не дръзвайки нито да се появя в разгара на тази нова кавга, нито пък да си отида от страх, че няма да ми стигне смелост да се върна отново, аз смаян, безмълвен и със затаен дъх слушах нечувано ядните, люти думи, които баща ми и Совтер си разменяха.
— Има — викаше Совтер с такъв гневен и укорителен тон, на какъвто никога досега не бях подозирал, че е способен, — има грехове много по-тежки от този, да носиш на шията си медальон на Дева Мария!
— Какво искате да кажете? — прекъсна го баща ми буйно.
— Това, което казвам! — сопна му се Совтер, без да понижава тон. — И вие чудесно ме разбирате! Вършите лудост подир лудост, братко, казвам ви го тъй, както го и мисля! И най-безумната от всички бе да рискувате живота на младшите си синове и на братовчедите си Сиорак в онзи безразсъден поход из заразените области!
— Където на всяка цена трябваше да отнесем половината вол! — възрази баща ми.
— И да отвлечете Франшу! Нима смятате, че в първото си писмо господин Дьо ла Порт случайно ви уведоми за съдбата на девойката? Той отлично знае на каква стръв ще клъвне рибата! Месото за него, а Франшу за вас!
— Братко, ще ви помоля да оттеглите тези си непристойни слова! — извика баща ми. — Между мен и тази клетница няма абсолютно нищо! Аз чисто и просто изпълних спрямо нея своя християнски дълг!
— В такъв случай и намерете работа и по възможност някъде по-далеч от вас! Във Волпери, да речем, където сега, след като се лишиха едновременно от Сарацинката и Жакот, имат голяма нужда от хора.
— И дума да не става! Франшу ще бъде камериерка на Катрин. И да не говорим повече за това. Решението ми е окончателно!
— Виж ти, чудесно решение! Вече имаме Малигувица, Барберин, Алазаис, Малката Еликс и Гавашет — общо пет прислужници, а ето сега изведнъж и шеста ни притрябва! При това изключително на услугите на Катрин, която няма още и десет години. Ако само това ще върши, лека ще й е службата, няма що!
— Братко, това е вече прекалено!
— Сам го рекохте, наистина е прекалено! — кресна Совтер невъздържано. — Защото след като в момента, в който мепешката прислуга се увеличава с една напълно ненужна ни слугиня, вий лишавате замъка от двамината си младши синове, които възнамерявате най-безжалостно да прокудите оттук в това гладно и чумаво време, то значи вярно е, че злото винаги поражда зло! Ах, господине — добави той с глас, в който този път прозвуча повече болка, отколкото гняв, — позволете ми да ви кажа, че се увличате там, където не трябва, и обичате не оногова, когото трябва!
Последва продължително мълчание, след което баща ми глухо промълви:
— Но трябваше ли, все пак, Пиер да ми се зъби така и да предпочете майка си пред мен?
— Сънувам ли, що ли? — възкликна Совтер. — Пиер, да предпочете майка си пред вас!? Та единственото, за което е помислил той, е било как да запази честта си! Нима не знаете, че вий сте неговият герой, и че за Пиер на света няма човек, по-достоен за обич и възхита? И че ви подражава във всичко, което, признавам, ме кара да се страхувам като ви гледам какви ги вършите.
— Стига, братко! Стига вече, не ме осъждайте! — прекъсна го баща ми с грубоват, но далеч по-мек тон. — Все още нищо не съм решил. Изпитвам просто ужас от този медальон и вий добре го знаете. Той е бил голготата на целия ми живот.