— А нима и за Пиер сега не е така? Да не смятате, че го носи на шията си с леко сърце?
Чувайки това, разбрах, че съм спасен. И странно нещо — в мига, в който го проумях, съвестта ми, досега дремеща, за да ми позволи да подслушвам на вратата на библиотеката, изведнъж се пробуди и ме обсипа с толкова безжалостни и остри укори, че аз с безшумни стъпки се отдалечих и се върнах в кулата при Самсон, комуто веднага разказах всичко най-подробно.
— Какво? — възкликна той с разширени от смайване небесносини очи. — Подслушвали сте на вратата?
— Да, така е! — потвърдих аз и продължих да кръстосвам стаята, като току нетърпеливо разкършвах плещи. — Нямах друг избор! Ставаше дума за мен!
Но брат ми изглеждаше все тъй дълбоко смутен и докато го наблюдавах, макар че той несъмнено ме осъждаше, аз изведнъж и не без известно тайно задоволство осъзнах, че Самсон беше моят Совтер. Тогава се приближих до него, грабнах го в обятията си и като го разцелувах по страните, с грубоват, но дружелюбен тон му рекох:
— Хайде, братко, стига вече!
В този миг в стаята влезе истинският Совтер, цял облечен в черно и със заклещена в плисираната хугенотска яка гордо вдигната глава. Той грижливо затвори вратата след себе си и по-напред за миг мълчаливо впери в мен черните си, дълбоко разположени очи, които тази дълбочина като че ли правеше още по-проницателни.
— Племеннико — изрече той най-сетне, — по-напред свалете тази сабя от кръста си. Баща ви несъмнено би бил недоволен, ако ви види с нея. Вий май забравяте, че трябва да я носите единствено извън стените на замъка?
Идеше ми да го разцелувам заради това, че по тъй изискан начин ми протяга маслиновата клонка. Той обаче имаше толкова тържествен и официален вид, като на всичко отгоре говореше и на френски, а не на перигорски, че не посмях да го сторя.
— Племеннико — продължи той, сякаш на този свят нямаше нищо по-естествено от подобен завършек на случилото се, — като наказание за непокорството, проявено от вас спрямо баща ви, ще съчините двайсет стиха на латински, с които ще представите на барона на Мепеш вашите най-дълбоки и искрени извинения за това, че по повеля на сърцето сте предпочели да изпълните дълга си към една покойница, отколкото да отдадете дължимото на един баща.
— Ще бъде сторено, господине чичо мой — отвърнах аз с безмерно облекчение, — при това със същите, подбрани от вас изрази, които толкова вярно обрисуват истината!
Сетне се поклоних и макар че лицето му си остана, кажи-речи, все така неподвижно, Совтер изглеждаше доволен както от отговора ми, така и от поклона.
— И аз ли трябва да съчиня двайсет стиха на латински? — обади се плахо Самсон с ужасен поглед и жален глас.
Совтер се усмихна.
— Що се отнася до вас, Самсон, баронът на Мепеш ще се задоволи само с едно извинение. — И той вдигна пръст. — Но при условие че бъде написано на френски, и то на добър френски!
— Ще бъде сторено — прошепна Самсон с тежка въздишка.
— Разполагате с предостатъчно време, господа племенници мои — заяви Совтер, обгръщайки ни със своя проницателен поглед, в който припламваше едва забележимо, едновременно присмехулно и обично пламъче. Сетне додаде: — И за да не секва вдъхновението ви, двамата ще останете затворени тук до вдругиден подиробед, а за да не ви обземе леност умствена, ще ви се носи само хляб и вода.
След това той се сбогува с нас с леко кимване, на което и двамата отвърнахме с дълбок поклон, и накуцвайки, но изпъчен, с изопнати назад могъщи плещи и безспорно щастлив вид, Совтер излезе и превъртя ключа на вратата след себе си.
Ето как нашата карантина продължи още цели четирийсет и осем часа, а когато най-сетне напуснахме североизточната кула и нашите латински и френски извинения бяха приети от баща ни, който ведно с прошката ни дари и с целувката на мира, то беше, за да установим една значителна промяна в мепешкото домакинство: от два дни Катрин се бе настанила в стаята на майка ми, а Франшу, нейната камериерка — в тясното помещение до нея, което съседстваше едновременно и със стаята на баща ми. И дори — както баща ми бе уверявал Совтер, а това аз чух със собствените си уши — „между него и тази клетница“ да нямаше наистина нищо, това разпределение бе все едно сам да се навреш в лапите на изкушението, още повече че самата Франшу просто преливаше от признателност към оногова, който така храбро я бе отървал от ноктите на смъртта. От мига, в който баронът на Мепеш се появеше в голямата зала, тя имаше вече очи само за него, привличана от присъствието му досущ като метална стружка ст магнит, изправяше се начаса зад него и току припираше да му долива едва наченатата чаша, което предизвикваше силното недоволство на Барберин, радвала се досега единствена на тази привилегия.