Обзалагам се, че ако човек съди по нежния прием, който му оказваше у госпожа Дьо ла Валад преди в Сарлат да избухне чумната епидемия, то Франшу несъмнено е очаквала краткотрайните посещения на баща ми с примряло от вълнение сърце. — „Ах, гос’ин барон! Гос’ин барон! Колко се радвам, че ви виждам! — Помози бог, гълъбче! Как поменуваш? — Да уведомя ли господарката? — Заникъде не бързаме, Франшу! Я виж, донесъл съм ти малко подаръче — един сребърен напръстник, та да не си бодеш пръстите, дордето шиеш. — Иисусе благи! Напръстник, и при това сребърен! Колко е добър гос’ин баронът!“ Че беше добър, добър беше, а освен това се държеше с нея и доста свойски, тъй като, за да й се отплати за благодарностите, той жадно я целуваше по свежите бузи и току потупваше апетитно закръглените й ръце, дордето тя, цяла тръпнеща в сладостно очакване, се изчервяваше като божур.
Бях напълно съгласен с чичо Совтер. Много по-добре би било да видим Франшу във Волпери, отколкото в подобна благоприятна близост до неприятеля, от когото я делеше само една нищо и никаква вратичка, при това без резе. Защото това съвсем очевидно беше крепост, за чието превземане далеч не беше нужен толкоз мощен пристъп като онзи, при Кале, и която щеше сама да се предаде още при първата атака, а населението й напълно драговолно щеше да хукне пред врага, за да му позволи колкото се може по-пълноценно да го ограби.
В очакване на този неизбежен край одумките между кухнята и перачницата не секваха дори за миг и в ревността си нашите квачки и кокошлета неспирно кудкудякаха, без обаче да се осмелят да клъвнат по-силничко Франшу, девойка тъй простодушна, толкова незлоблива и закриляна от такъв могъщ покровител. Мрачен като буреносен облак, Совтер вече зъб не обелваше на трапезата и не поглеждаше друго, освен чинията си и Мисловника, където, също както по времето на Жана и многобройните заеми, които й отпускахме, отново взеха да се появяват думите: „Жан, моля се за теб!“, последвани много скоро от подхваналата се между двамината Жановци същинска престрелка с библейски цитати, едни, от които изобличаваха сластолюбието, а други пък възхваляваха плодовитостта. В своята крайност Совтер започна да прибягва дори и до поезията (вярно, писана от сестрата на крал) и с несъмнена предумисъл рецитираше прелестните аскетични стихове на Маргьорит Ангулемска109:
На което, макар и да заобикаляше въпроса, баща ми решително отвърна: „Нито плътта ми е изнежена, нито пък самият аз съм крехък!“
Стигнал до отчаяние, Совтер се реши най-сетне да изиграе и последния си коз: „Но виж си годините, Жан! И помисли за нейните!“ Без обаче и окото му да мигне, баща ми му отговори с перигорската пословица: „Няма значение, че пръчът е стар, щом козата сама му налита.“
Франшу беше дъщеря на Жак Повре (по-находчиво едва ли би могъл да бъде кръстен110), орач и нищожен арендатор на наша земя, който, откакто се помнеше, живееше в една мизерна колибка долу, в равното. И точно там Франшу бе разбрала що е недоимък, що значи да изстъргваш пусти нощви, да зъзнеш пред едва мъждукащото пламъче в огнището, облечен в едни дрипи, да получаваш повече плесници, отколкото милувки, да живееш в постоянен ужас от вълци и пладнешки разбойници, а при най-малката засуха да засищаш глада си само с жълъд. Ето какво би означавало за Франшу „да живее мирно със семейството си“, както съветваше Машата девойките от нашите села. Как да я укориш тогава, че подобно нещо и през ум не й минаваше, дордето унесено редеше бод след бод на трапезата ни подир ядене, нахлузила на средния си пръст подарения й от баща ми сребърен напръстник? Парясницата на барона на Мепеш? Та какво лошо имаше в това? И кое му бе срамотното? Да не би бъдещите й рожби — копелета, вярно, но които за сметка на това щяха да ядат до насита и подобно на Самсон да носят славното име Дьо Сиорак? Докато тя самата до сетния си ден щеше да бъде подсигурена и с хляб, и с покрив над главата, на завет зад яки крепостни стени, които щяха да я защитават от разбойническите банди, от немотията и дори от болестите, тъй като по време на епидемия Мепеш се откъсваше от света, осланяйки се на неизчерпаемите си запаси, и тогаз и самата чума се бъхтеше безсилно в могъщите ни бастиони, без да може да проникне в тях.
109
Маргьорит Наварска или Ангулемска (1492–1549), кралица на Навара и сестра на Франсоа I. — Б.пр.