Докато в своето малко кралство баща ми, терзан от хугенотската си добродетел, все още се двоумеше дали да не откъсне най-сетне тази сочна мъхеста праскова, Катерина Медичи поглеждаше от своя Лувър към друг плод.
Хавър беше в английски ръце. По време на гражданската война нашите пълководци Конде и Колини бяха отстъпили този чудесен град на Елизабет Английска срещу предвидената в договора от Хамптън Корт военна помощ и с обещанието да го заменят срещу Кале след възцаряването на мира. Сега обаче, помирил се с Катерина след подписването на Амбоазкия едикт, Конде изгаряше от срам, че е подписал такъв неприемлив договор, според който Франция трябваше да се лиши от възвърнатия с толкова мъка Кале. И „малкият прелестен принц, дето все пей и се смей“ с леко сърце пристъпи дадената клетва, докато Елизабет яростно кълнеше вероломните французи, било те хугеноти, или паписти, които очевидно изобщо не възнамеряваха да удържат на думата си. Наливайки масло в огъня, Катерина изпроводи в пратеничество до английската кралица някой си господин Д’Алуи, който се държа там крайно нагло и предизвикателно, отказвайки да предаде Кале на англичаните, като на всичко отгоре настоя да ни бъде върнат и Хавър. „Ще задържа Хавър като обезщетение за упоменатия Кале — заяви Елизабет надменно. — И това е мое пълно и неоспоримо право!“
Катерина Медичи само това чакаше, за да свика начаса под знамената си както католици, така и протестанти. И тогава всички станаха свидетели на една невероятна гледка: Конде да се присъединява с войските си към армията на Конетабъла. Едва довчера французите се бяха избивали взаимно в името на Вярата, а ето че днес, на кон и с оръжие в ръка, рамо до рамо се сражаваха, за да отнемат от англичаните един френски град. Горката Елизабет, тя просто не можеше да повярва, че й оспорват „неоспоримото право“! Но тъй или инак, тя го защитаваше твърде зле, тъй като не бе имала време да укрепи града и така на 30 юли 1563 година Конде и Конетабъла влязоха в Хавър.
Уви, ако пълководци и войскари се бяха помирили тъй скоро и лесно, то далеч не можеше да се твърди, че след подписването на Амбоазкия едикт спокойствието в останалата част на кралството се възстановяваше също толкова бързо. Прекомерно ревностни богослужители и фанатизирани велможи-католици въоръжаваха цели банди наемни убийци, които нападаха от засада завръщащите се по домовете си след края на войната благородници-протестанти. Там, където имаха надмощие, хугенотите също не зачитаха едикта. „Капитаните“ — реформисти Клермон дьо Пил и Ла Ривиер превзеха Мюсидан и скоро след това, успели през нощта да сторят пробив в стената на Бержерак, изпратиха неколцина от людете си да кръстосват улиците, като бият барабани и надуват тръби на възбог. Решилият, че градът е вече паднал гарнизон се оттегли в цитаделата, която бе подложена на обсада, докато защитниците й не привършиха всички хранителни запаси, и тя на свой ред бе превзета.
Дори и в самия Париж все още не беше спокойно. Д’Андьоло, възстановен след Амбоазкия едикт в чин полковник от пехотата, виждаше авторитета си оспорван от един от собствените си адютанти, католика Шари, любимец на Катерина Медичи. Освен това се говореше, че за да отмъсти за убийството на дук Дьо Гиз, Шари подготвял масови кланета на протестанти и не след дълго, когато неколцина от нашите започнали да хващат вяра на тези слухове, един от офицерите на Колини, някой си Шателие-Порто, плътно се доближил до Шари, когато оня минавал по моста Сен Мишел, и изневиделица го пронизал с шпагата си, „като на два пъти я завъртял в раната, та да я разкъса още повече“. Но точно тази рана, от която Шари действително се спомина, Катерина Медичи така и никога не забрави, както сами ще се уверим по-нататък.
И тъй, повече от четири години след провъзгласяването на Амбоазкия едикт, в кралството продължаваше да цари положение смутно и крайно опасно, което не приличаше нито на война, нито на мир. Що се отнася до нас, в Сарладе, то ползващи се от доброто име, което нашата преданост към короната ни бе спечелила, ние нямахме никакви основания да се страхуваме от кралските сановници. Но сега, когато в Сарлат и околностите му върлуваше чумата, кралската власт в сенешалството беше толкова разклатена, че изобщо не бе в състояние да защити верните си поданици срещу попълзновенията на злонамерените.
В края на август до нас долетя съкрушителна вест. Етиен дьо Ла Боеси, който през юли беше напуснал Перигор на път за Ажане — където така и не се бе задържал, преследван по петите от чумата, — се беше завърнал в Бордо с всички признаци на най-цветущо здраве. И действително, на 8 август той още играел на ръчна топка с господин Дьо Кар, кралски пълномощник за Гиен. Разгорещен обаче прекомерно и цял плувнал в пот, вечерта, преди лягане, той се оплакал, че се бил простудил. На следния ден получил писмо от Мишел дьо Монтен, който го канел на обяд, но отговорил, че не е в състояние да излезе, тъй като го измъчва силна треска. Монтен начаса тръгнал да го навести и намерил лицето му силно променено. И тъй като домът на Ла Боеси в Бордо бил отвсякъде заобиколен от вече заразени къщи, Монтен го посъветвал веднага да напусне града и за първи преход да спре в селцето Жерминиан, намиращо се между Ла Тайан и Сент Обен и само на две левги от Бордо. Ла Боеси послушал съвета му, но още с пристигането си в Жерминиан се почувствал толкова зле, че не можело и дума да става да продължи пътя си. И там, в това случайно убежище, заобиколен от веднага стеклите се негови близки и приятели, той откраднал от смъртта още девет дни.