Твърде вероятно е Ла Боеси да не е бил поразен от чумата, тъй като не всички признаци за това били налице, но страдал от постоянно стомашно разстройство, придружено от нетърпими болки в главата. Освен това не бил вече в състояние да поема храна и просто зримо гаснел, очите му хлътвали, а страните му все повече се обезкървявали. Опасявайки се, че заболяването му е заразно, той поискал от Монтен да му обещае, че ще стои при него „на пресекулки“, но Монтен не се съгласил и до края не се отделил от смъртния одър на своя „незаменим приятел“.
Като човек изключително съвестен и бивайки в пълно съзнание, макар с всяка измината минута да се приближавал до смъртта, Ла Боеси с поразително хладнокръвие се заел да използва всеки оставащ му миг, за да въведе ред в делата си. Бивайки цял живот католик, той решил да го напусне като такъв и като се изповядал, приел и последното причастие, а сетне захванал да диктува завещанието си.
Монтен най-подробно описва проявения от него стоицизъм. Някои са на мнение, че описанието на тази дълга агония, макар и излизащо изпод перото на Мишел дьо Монтен, е донейде голо философстване и празнодумство, ала според мен подобна критика е по-скоро бездушна и крайно дребнава. Приживе Ла Боеси беше мъж рядко красноречив и несъмнено фактът, че е останал такъв и пред самия праг на смъртта, терзан в същото време от неописуеми страдания, разкрива една изключителна, достойна за древните римляни величавост на характера му. В това злокобно повествование има един пасаж, който, макар и да бях вече мъж, ме накара да се разплача, когато го прочетох, и то не толкова заради онова, което описваше, колкото заради вложения в словата му смисъл. Когато наближил мигът да се изправи пред съда божи, Ла Боеси доверил на Монтен една отскоро измъчваща го мисъл: „Ако бог ми предоставеше правото да избирам дали да се завърна на земята, или да завърша жизнения си път, то бих изпаднал в твърде силно затруднение.“ Думи, които недвусмислено доказват колко тежък е бил за него пътят до смъртта, щом е изпитвал такъв страх при едничката мисъл, че би могъл да го извърви повторно.
Той предаде богу дух на 19 август 1563 година, ненавършил още трийсет и три години. За него баща ми казваше, че бил „твърде особен католик“. Също като Мишел дьо Л’Опитал Ла Боеси винаги бе смятал изгарянето на клада и хвърлянето на нашите в тъмница за безсмислена в най-висша степен жестокост. Той бе също от ония, които ратуваха чрез съществени преобразования да се „изцери“ обладаната според него от „безмерна корист“ римокатолическа църква, като смяташе, че единствено по този начин тя би могла да се промени дотолкова, че протестантите да склонят да се завърнат в лоното й, тъй като, от друга страна, не можеше да приеме, че в едно кралство могат да съществуват едновременно две религии, бивайки свидетел на злодеянията, които поощряваше всяка от тях. „Фанатиците и от двата лагера — твърдеше той — са обладани от гибелната увереност, че делото им е дотам правдиво… щото в името на тържеството му могат и да не подбират средства.“
Уви, прав беше той, но решенията на Вселенския събор в Тренто111, на който точно по времето, когато Ла Боеси агонизираше, папата категорично отхвърли предложените му от френските епископи, далеч не съвпадаха с онова, към което Ла Боеси в горещото си желание към помирение се беше стремил. По този повод баща ми отбелязва в Мисловника, че когато Ла Боеси беше отправил в присъствието на побратимството своето настойчиво предупреждение към Жофроа дьо Комон относно сектантството, той беше обрисувал истината и до ден-днешен мрачна картина на „невижданото разорение“, в което една война между двете религии несъмнено би хвърлила кралството. Към това Совтер добавя: „Да си отваряме очите на четири! Войната между французите тлее под пепелта и ний неизбежно се приближаваме към нея.“
111
19-и вселенски събор, свикан от папа Павел III по настояване на Карл V за вземане на мерки срещу набиращата сили Реформация. — Б.пр.