Малигувица тозчас се разтрепери с цялото си лоесто туловище, вдигна ръце нагоре и кудкудякайки пронизително като погната от лисица кокошка, занарежда:
— Боже всемогъщи! Иисусе милостиви! Блажена Марийо, че и вий, свети Йосифе! Закриляйте ме, щото, ако не сам Лукавия, то най-малко някой от седемдесетте и седем демона на преизподнята се е промъкнал в дома ни!
И като се прекръсти, затири се да вземе дървената солница и с безброй маймунджилъци, като в същото време не спираше да нарежда, взе да ръси сол около крадеца.
— Гъско скудоумна! — възмутих се аз и изтръгнах солницата от ръцете й. — Тъй се прахосва то сол! Че на всичко отгоре и Дева Мария споменаваш! Ти какво, да не искаш да те изковладя на баща ми?
— Ам’че то туй е Нечестивия! — изрева тя, без да престава да се кръсти, като при това така се тресеше от страх, че чак бонето й се свлече на раменете.
В този миг крадецът отвори очи и макар те все още да бяха замъглени, пък и самият той да ме беше дошъл още на себе си, отново задъвка парчето месо, което дори в безпаметството си не бе изпуснал от зъби.
— Нечестивият е и туй то! — изви отново Малигувица, отскачайки назад толкова чевръсто, сякаш току пред нозете й бе зейнала преизподнята, след което се свлече на колене с молитвено събрани ръце и като забели очи, пронизително писна: — Олеле, майчице божия! Чисто по женски те моля, опази ме от тоз демон!
— Престани, глупачко! — свиках я аз. — Тоя тук в никакъв случай не би могъл да бъде Нечестивия! Та той яде!
— Ам’че той и дяволът яде, гос’ин Пиер! — възкликна Малигувица и почти забравила страховете си от възмущението, което бе предизвикало у нея невежеството ми, тромаво се изправи на тлъстите си крачища. — Лукавият — продължи тя поучително — има същите човешки нужди, само че седмократно по-големи. Той се тъпче като кюре на чужда софра, налива се като ковач, пикае като крава, ригне се като крал и мърсува досущ като пръч някой!
— Мърсува ли, казваш? — удивено вдигнах вежди аз.
— И още как! — потвърди Малигувица. — Грездеят му е седем пъти по-голям от този на който и да било мъж и от полунощ до съмване по Сабат Лукавия оножда седем пъти по седем вещици, без дори дъх да си поеме.
— Комай и на теб нещо такова ти трябва, блуднице! — присмехулно подхвърлих аз. — Че то видиш ли стрела, тозчас си отваряш колчана!
— Опазила ме майчицата божия от таквиз нечестиви помисли! — сведе лицемерно очи Малигувица. — Ако ли пък случайно ми мине такваз мисъл през ум, то това в никой случай не е по моя вина, а противно на волята ми.
— Я стига, безсрамнице дебела! — срязах я аз. — Върви да уведомиш баща ми за нашия необичаен гост. Не, почакай — сепнах се изведнъж, — по-добре ще е сам да го сторя!
— Иисусе Христе! — пропищя готвачката и се разтресе досущ като пача. — И за миг не оставам сама тук с този демон проклети, дето префърча покриви и минава през стени!
— Бягай тогаз да предупредиш господина екюйе, а аз ще извикам баща ми! Тоя дявол тук не ще ни избяга, вързал съм го здраво!
Въпреки това, докато тичах към стаята на баща ми не се чувствах толкова сигурен в твърдението си, та спирайки най-сетне задъхан пред вратата й, нетърпеливо почуках, но отговор така и не последва. Удивен от подобно загадъчно мълчание, бутнах мандалото и надникнах през полуоткрехнатата врата в стаята. Видях неоправеното легло и отметнатите настрана завивки, но от баща ми и помен нямаше. „Ама че дявол! — рекох си. — Един се появява, друг изчезва! Странна работа!“ Подозирайки обаче чисто земното естество на тази дяволщина, аз безшумно затворих вратата и като заблъсках с юмруци по нея, се развиках: „Господине татко мой, на помощ!“, сетне презглава хукнах обратно към кухнята, където пленникът ми — слава тебе, господи! — продължаваше да подпира крака на масата с вързани на гърба ръце и все така да си дъвче месото, при това с такова наслаждение, че от устата му чак лиги бяха потекли. Не ще и дума, завиден апетит имаше за човек, който след не повече от час щеше да се люлее на господарското бесило. Седнал насреща му, аз мълчаливо го наблюдавах и постепенно започна да ме обзема жалост, още повече че имаше лице благо, с много приятни и в никой случай недодялани черти, като в погледа му не забелязвах нищо дивашко, а освен това очевидно бе и на моите години, или съвсем малко по-голям.
Поглъщането на месото безспорно му създаде известни затруднения, тъй като свинското ни бе доста сухо, твърдо и много солено, та след като с няколко чести, дълбоки преглъщания все пак успя да се справи с него, напълних една паница с мляко и я поднесох към устните му, за да си пийне, което той стори жадно, дордето в същото време ме оглеждаше с разноцветните си (едното синьо, а другото кафяво) очи — странни наистина, но също толкова ласкави и предани като на куче някое. Забелязах, че главата му е покрита с остригана почти до кожа гъста и твърда рижава четина.