Изпил млякото, той зина насреща ми с широката си уста, показвайки ми острите си бели зъби в неподправено искрена, простодушна и дружелюбна усмивка, изглежда, вече забравил, че преди малко се бе нахвърлил отгоре ми с нож в ръка, както и това, че го бях пребил с ритници.
Докато го разглеждах, в голямата зала постепенно се бяха събрали всичките ни люде и сега — безмълвни, задъхани и с изблещени очи — стояха неподвижно край стената на почетно разстояние от нашия посетител. Фожане, братята Сиорак и Марсал Кривоокия донейде още пазеха достойнство, но жените както големите, така и малките, се бяха скупчили разтреперани в единия край на стаята ведно с децата. Жаку се гушеше в обятията на Барберин, Анет се държеше за полата й, зад която — какъв позор за нея, навършилата съвсем наскоро седемнайсет години! — се криеше и Малката Еликс, а да не говорим за пребледнялото като платно между плитчиците й личице на Катрин, за хленчещата Гавашет и за Малигувица, която неспирно бръщолевеше поднос някакви странни заклинания, съпроводени от жестове против уроки, гримаси и куп други маймунджилъци, дордето в същото време размахваше като мелница ръце край фустата си, сякаш искаше така да попречи на силите адови да се напъхат под нея. Франшу обаче никаква я нямаше — забелязах това веднага.
Появи се и големият ми брат Франсоа, който, искрено казано, не изглеждаше нито по-блед, нито по-равнодушен от всеки друг път (все такъв си беше от заминаването на Диан насам), но изражението на длъгнестото му правилно лице бе смразяващо безучастно, като освен това се направи, че изобщо не ме забелязва — доказателство, че вече знаеше кой е героят на деня.
Предшествана от бумтежа на тежката си стъпка на аркебузир, Алазаис влезе почти веднага след него и без да обърне каквото и да било внимание на женската групичка, застана до братята Сиорак, над които се извиси с цяла половин глава. И оттам, скръстила ръце на широката си плоска гръд, огледа обстановката, без дори окото й да мигне, тъй като нямаше страх от никого на този преходен свят, вперила завинаги и единствено поглед във Всевишния.
Самсон пък най-напред ме подири с очи и след като от пръв поглед се увери, че съм здрав и читав, начаса дойде при мен, озарен сякаш от искрящия ореол на разкошната си коса, хвана ме за ръка и се зае да изучава натрапника. Свършил огледа си и неспособен да изпитва както страх, така и омраза, той му се усмихна.
Сподирен по петите от куцукащия Совтер, докато сам закопчаваше жакета си и при това с далеч не толкова ангелски поглед в очите, колкото този на Самсон, баща ми, изпъчил гърди, най-сетне се появи с вид уморен и същевременно някак дяволит.
— Откъде се пръкна тоя? — кимна той към натрапника с безгрижие, което никак не подхождаше на обстановката.
Изправяйки се, аз направих сравнително правдиво, макар и не съвсем пълно описание на случилото се, тъй като пропуснах съзнателно да упомена, че крадецът се беше нахвърлил с нож отгоре ми, защото не исках да утежнявам още повече положението му. Пропуск, за който ясно видях, че клетникът ми бе признателен, тъй като разноцветните му, вперени в лицето ми очи, се изпълниха с благодарност.
Докато говорех, баща ми постепенно се отърсваше от обзелото го безметежно опиянение, тъй че когато свърших, отново бе стъпил здраво на земята, вече смръщен и с помрачняло лице. Защото ако този младок бе съумял да прехвърли крепостната стена и обграждащия я ров, да се промъкне невредим през цялата ни система от защитни съоръжения и да проникне в самия ни дом, то значи и други, при това далеч по-опасни от него, биха могли да сторят същото.
— Как те викат, момче? — попита баща ми, оставайки и той на почетно разстояние от него, но не поради същите причини, който принуждаваха на това Малигувица.
— Мирул.
— И откъде си, Мирул?
— От една колибарска махала близо до Вергт. Малони я казват.
— Ха! — възкликна баща ми с въздишка на облекчение. — Ще рече, от Чист Перигор! (Тъй наричаха тогава северните части на провинцията, останали незасегнати от чумата.) А мина ли през чумавите земи?
— Не, нарочно избягвах градовете и селата. Живеех и нощувах из горите.
— А как тъй стана крадец?
— През нощта на двайсет и пети миналия месец ни нападнаха разбойници и избиха семейството ми — отвърна Мирул и разноцветните му очи се изпълниха със сълзи. — Заклаха баща ми, майка ми, братята и сестрите ми, които по-напред и насилиха. Самият аз успях да се скрия в сеното в плевнята и щом злодеите се натъркаляха мъртво пияни, задигнах им куката и ей този нож и избягах.