— И на свой ред стана разбойник, така ли?
— Не е точно така! — гордо вдигна глава Мирул. — Досега не съм обрал ни пастир, ни орач. Крада единствено от замъците, но никога две нощи поред от същия. При туй задигам само храна. Преди три нощи бях в Лосел. Завчера в Комарк. Снощи — във Фонтенак, а тази нощ — в Мепеш.
— Във Фонтенак? — изви баща ми вежди изумен. — Но как успя да се промъкнеш в замъка Фонтенак?
— От лесно, по-лесно! — усмихна се Мирул. — От четирите замъка най-много ядове брах с Мепеш.
— А как го правиш, Мирул?
— По-напред си увивам в парцали както краката, тъй и куката, а стените изкачвам винаги преди съмване.
— Защо толкова късно?
— Защото по това време стражата спи, успокоена от наближаващия край на нощта.
— Ами кучетата?
— Кучетата само ще ме подушат, ще ме близнат и не лаят.
— Но това е същинско чудо, ако вземе да ти повярва човек!
— Гос’ин барон — изрече Мирул с достойнство, — вярно е, уви, че съм крадец, но не съм лъжец! Ако желаете, бих могъл да измина целия този път пред очите ви от начало до край — от подножието на крепостната стена, та чак до месницата ви!
Жан дьо Сиорак го измери с поглед и с известна студенина, дали престорена, или не, това не бих могъл да кажа, промълви:
— Излишно е да си правиш толкова труд само за да бъдеш обесен подир.
Мирул поклати глава по-скоро тъжно, отколкото уплашено:
— Мен от бесило не ме е страх, щото и без туй не ми е мил живота, дето го водя. Денем си все сам, нощем пък до низост стигаш, макар че единствено гладът ме тласкаше към нея. Но всичко откраднато от мен силно измъчва съвестта ми, защото знам, че нечестие няма да спаси нечестивеца112, понеже бог е всемогъщ и всевиждащ.
Този цитат от Еклесиаста накара Совтер да наостри ухо.
— Да не би да си протестант, Мирул?
— Да, такъв съм, каквато беше и цялата ми, вече покойна рода.
За миг настъпи мълчание, което пръв наруши баща ми:
— Добре, Мирул, покажи ни как си се добрал дотук, щом толкова настояваш. Пиер, развържи го! — И като се обърна към людете ни, додаде: — Ще ме съпроводят само господин Дьо Совтер и синовете ми. Другите да останат тук и да се нахранят, но без и носа да си подават навън!
Когато клетият Ескоргол се появи на прозорчето на кулата и баща ми накъсо и ядовито го осветли върху станалото, той бе толкова сащисан и огорчен от прочетеното му конско, че онемя, колкото и устат да беше инак, като се задоволи само да напъха кутрета в ушите си и яростно да ги развърти.
— Ескоргол — разпореди се баща ми, — затвори прозорчето, легни си на сламеника и си отваряй ушите на четири. Тоз момък тук ще измине повторно пътя, по който е дошъл.
— Слушам, гос’ин барон — избъбри Ескоргол, цял пламнал от изживяното унижение и с толкоз смачкан вид, при все че обикновено беше тъй наперен, че просто жал да му станеше на човек.
По нареждане на баща ми се разделихме на две групи. Совтер, Франсоа и Самсон, и тримата въоръжени и с пищови на кръста, излязоха заедно с Мирул извън крепостната стена, докато аз останах в градището с баща ми и трите дога, кръстени, както и своите заклани от румите предшественици Аякс, Минос и Радамант, имена все митически и твърде необичайни, които людете ни бързо бяха преиначили посвоему: Аякс беше станал Аша (Секирата), Минос — Минар (Чревоугодника), а Радамант — Редемандар (Дай пак каша).
Не мина много време и видяхме, как увитата с парцали кука се совна във въздуха и безшумно се заклещи в една от бойниците на северната стена, сиреч от противоположната страна на порталната кула, където слухтеше Ескоргол. Скоро се появи и сам Мирул, издърпа въжето, откачи куката и все така безшумно се стрелна към източната страна, където, след като по-напред набра въжето в лявата си ръка, а сетне запокити с десница куката по посока на главния клон на ореха, издигащ се на няколко тоаза оттам, стисна въжето с две ръце, засили се и като прелетя над осеяното с вълчи ями градище и стобора от заострени колци, се приземи в подножието на дървото. Той тутакси освободи куката и в момента, в който отгоре му с ръмжене връхлетяха нашите три дога, просна се неподвижен възнак и им подложи гърло, което те подушиха, сетне навряха муцуна в лицето и го душиха дотогава, докато не одушиха цялото му тяло от глава до пети, като междувременно ръмженето стихна, настръхналата козина лека-полека се слегна, а накрая взеха и опашки дори да въртят. Тогава Мирул вдигна ръка, а те един през друг се заблъскаха, за да се отъркат о нея и да получат милувката му. Тази игра продължи няколко минути, през което време Мирул, бивайки отначало легнал, първо седна, после застана на колене и накрая се изправи в цял ръст, а докато предприемаше всяко от тези изключително бавни, гъвкави движения, не преставаше да шепне ласкави думи на договете. Сетне, сподирен от кучетата, които не само че не гъкваха, но се изхитряха дори да го близнат дружески, той с навито през рамо въже се отправи към водоема, влезе във водата, преплува го все тъй безшумно и излезе на отсрещната страна при перилото, изкатери се с възхитителна ловкост по един от подпорните стълбове и оказал се на мига на покрива, тичешком стигна самия му връх.