Сега му предстоеше най-трудното. Мирул отново набра въжето и хвърли куката. Целеше се в една от дебелите железни халки за факлите, които малко преди нападението на румите Совтер беше наредил да взидат на еднакво разстояние една от друга по протежение на цялата крепостна стена. Целта беше твърде малка и на Мирул му се наложи да направи не един и два опита, преди куката му да попадне в нея. Последвалото изкачване се оказа също толкова трудно и опасно. Тъй като халката се намираше на половин тоаз от най-близката бойница, той трябваше да увисне за нея на една ръка и като едва-едва се крепеше на пръсти върху издадения ръб на един камък, отново да хвърли куката си, излагайки се при това на риска всеки миг да изгуби равновесие и да попадне във водата. Но въпреки това Мирул успя да го стори.
— Да се върнем сега при людете ни — рече баща ми. — Мирул е вече там. Обзалагам се, че като изключим кучетата, разбира се, Ескоргол нищичко не е чул.
— Господине татко мой — промълвих аз със свито гърло, докато крачех до него, — нима наистина ще го обесите подир таквоз юначество?
Лицето на Жан дьо Сиорак тозчас помрачня и прие сурово изражение.
— Не ще го сторя от сърце, но ще го сторя!
— Но помислете каква услуга направи той на Мепеш, като ни разкри слабите места в отбраната му: ореха, перилото, халките за факлите, прозорчето на месницата!
— Безспорно е така, но въпреки това съм длъжен да го обеся. Той е крадец.
— Но крадец невръстен, от когото само срещу къс месо узнахте слабостите на Мепеш!
— Можел е да ви убие.
— Та той дори не се и опита да го стори! — възкликнах аз, силно огорчен, че трябва да повторя таз лъжа, та макар и в името на едно благородно дело, както ми се струваше. — А и да се беше опитал, то би ли могъл да го обвини някой? Че то и плъхът налита да хапе, намери ли се в безизходица!
— Прав сте, не ще и дума, но въпреки това той ще умре, защото е крадец!
— Ами ако на петнайсет години и моето семейство беше избито и останех сирак, при това без пукната пара в джоба, не мислите ли, че също бих могъл да стана крадец?
— Вие, може би, но не и Самсон.
С потайно задоволство отбелязах, че на баща ми очевидно и през ум не му мина дори да спомене Франсоа, след което продължих:
— Самсон е ангел, не споря, но на шестия ми рожден ден той открадна гърне мед, за да ме нахрани. И при това забележете, господине татко мой, огромната разлика във въздаянието: камшик за гърне мед и бесило за късче месо!
— Много жалко, че сте се посветили на медицината — прекъсна ме баща ми хладно. — От вас би излязъл чудесен адвокат.
— Ще ми позволите ли все пак да се доизкажа?
— Мирул ще бъде обесен! Но вий продължете…
— Татко, нима ще обесим един момък, при това достатъчно смел и ловък, за да се промъкне нощем безпрепятствено в замъка Фонтенак? И кой знае дали един ден няма да имаме нужда от дарбите му?
Този път попаднах право в целта, сигурен бях. Баща ми обаче изобщо не искаше да го признае.
— Не знам на кого сте се метнали толкоз упорит! — промърмори той начумерен, или поне се опитваше да изглежда такъв. — На вашата майка вероятно.
— Не, господине, на вас самия, ако позволите! Всъщност аз твърде много ви приличам. Всеки го казва.
Баща ми, разбира се, отлично знаеше това. Но и аз знаех нещичко, а именно, че много обичаше да го чува, особено от мен.
— Това се казва captatio benevolentiae113! — възкликна Жан дьо Сиорак доволен, но в никакъв случай заблуден. — Ала ето че почти стигнахме! Време е да приключим този разговор.
И действително, бяхме стъпили вече на третия подвижен мост.
— Господине татко мой — извиках аз възможно най-настойчиво, — аз пръв открих крадеца! Аз го обезоръжих и залових! Смея ли тогава да ви помоля за благоволението да ми го отстъпите, за да ми служи тъй, както Франшу служи на Катрин?
Баща ми изви вежди, спря се на мига насред моста и като врътна рязко глава, прониза ме с очи, а аз на свой ред му отвърнах с най-невинния поглед, на който изобщо бях способен.