— In cauda venenum114! — провикна се той, решил очевидно да обърне всичко на шега. — Пиер, ти едничък се оказа по-лукав от жената, маймуната и котката, взети заедно!
— А Мирул, татко? — не мирясвах аз.
— Ще видим.
Хвърлих се в прегръдките му и като се надигнах на пръсти, разцелувах го горещо по страните, докато в същото време по бузите ми рукнаха сълзи. Баща ми на свой ред пламенно ме притисна към себе си, сетне се отдръпна, усмихнат и с разнежен поглед, възвърнал си отведнъж онази жизненост, с която се бе вдигнал в зори, след което ме хвана за ръка и почти тичешком ме повлече към голямата зала.
Насядали край масата, людете ни вече закусваха, но все така мълчаливи и с умърлушени лица, които посърнаха още повече, когато двамината с баща ми влязохме в месницата и — о, чудо! — изведохме оттам Марул, когото само преди няколко минути бяха видели да излиза заедно с нас от залата. Изумлението им бе неописуемо. Малигувица сепнато взе да се кръсти и тъкмо зина, за да закаканиже обичайните си дивотии, когато баща ми й затвори устата:
— Доста глупости, Малигувице! В туй няма никаква магия, а само невиждана ловкост и пъргавина. Видях го с очите си така, както виждам сега теб. Пиер, иди да затвориш Мирул в североизточната кула, докато ние с господина екюйе обсъдим по-нататъшната му съдба!
Та обсъдиха я те и Мирул, когото баща ми наистина отстъпи на двамина ни със Самсон, след като по-напред за известно време беше придаден в помощ на домакинството за най-голямо облекчение на братята Сиорак, та същият този Мирул и до ден-днешен продължава да ни служи вярно, следвайки ни неотлъчно с брат ми и в Монпелие по времето, когато учехме там, а по-късно — и в кралския двор в Париж, както и в безброй други премеждия и приключения, за които ще стане дума по-нататък.
Глава единадесета
От 29 август 1563-а — датата на чудодейната поява на Мирул в нашата месница — до 28 май 1566-а — деня, в който двамината със Самсон, придружавани от същия този Мирул, но вече като наш паж, напуснахме Мепеш на път за Монпелие — изминаха три години, през които аз завинаги се простих с детството и се превърнах в мъж. Не че на дванайсет години не се смятах за такъв, тъй като поне в собствените си очи се радвах на вече чисто мъжки привилегии, като се започне с късата сабя на кръста ми и се свърши до заниманията, на които посвещавах нощите си. В действителност обаче зрялата възраст донейде наподобява хоризонта, сиреч — колкото повече я приближаваш, толкоз повече тя се отдръпва. Ето защо би трябвало да бъдем признателни на провинциалните върховни съдилища за това, че бяха определили пълнолетието на петнайсет години — предел въображаем, но утешителен за оногова, комуто отърваше да не го прехвърля, при туй дотолкова, че макар и отдавна забравили бавачките си, някои запазваха вкоренилите се у тях още от онова време привички. Години подир напускането на Мепеш и оказал се в столицата, съвсем случайно имах честта да играя на ръчна топка с нашия крал Шарл IX, когато дойдоха да му съобщят за покушението срещу адмирал Дьо Колини. За мое най-голямо изумление, докато сам бях потресен до дъното на душата от това подло убийство, видях как кралят се нацупи, запокити с раздразнение ракетата и съвсем по детски изхленчи: „Няма ли най-сетне да ме оставят на мира!?“, далеч не толкова уплашен от една тъй силно застрашаваща мира в кралството му вест, колкото огорчен, досущ като хлапак някой, че са му прекъснали играта. По онова време Шарл IX беше двайсет и две годишен и кръвта на нашите, в която след време, тласнат от майка си, той затъна до шия, само го опозори, без обаче ни най-малко да му помогне да поумнее.
Що се отнася лично до мен, то аз и едва дванайсетгодишен не можех да си позволя разкоша да остана дълго време невръстен, тъй като бях най-малък син и знаех, че никога не ще притежавам в Мепеш каквото и да било — нито замъка, нито воденицата на Бьоните, а да не говорим за обширните земи, орните нивя и тучните пасища — нищичко, освен след време, когато се споминех, само толкова земя, колкото да легне в нея един християнин, а богу е известно колко малко място ни е нужно, разделим ли се веднъж с живота. Ето защо трябваше да разчитам единствено на занаят някой и на щастието си и това аз си повтарях всеки божи ден, докато залягах над латинския, „Кралете наши“, Библията и медицината, стараейки се същевременно да проумея света съобразно мястото, което заемах в него.
Така мислех тогава, така мисля и до ден-днешен: едничкият начин да съзрееш като човек е да прозреш вярно в стореното и преживяното от теб. Измежду събитията, било те важни или незначителни, случили се в живота ми през трите години, предшестващи заминаването ми, има две, които ме наведоха на тъй дълбоки, потресаващи и най-вече тъжни размисли, че ми се ще да ги спомена тук, та изпита ли случайно читателят отчаяние, подобно на моето, да не се чувства толкова самотен. Защото ако радостта е винаги споделена, то страданието изживяваш съвсем сам, някак смазан и като да лишен завинаги от човешко съжителство.