Най-сетне през май 1564-а, когато епидемията секна също тъй неочаквано, както и бе избухнала, в Сарлат се завърнаха сенешалът, Негово преосвещенство епископът, онзи от двамината консули, който беше избягал, градските съдии, заможните буржоа и лекарите.
От четиримата хирурзи, задържали се в града, за да лекуват чумавите, жив беше останал само един, някой си Лабиц, комуто градът дължеше още шестстотин ливри, без обаче никакви изгледи да му ги изплати някога, бивайки разорен и изгубил по време на епидемията две трети от данъкоплатците си.
На всичко отгоре в предградията продължаваха да безчинстват размирници. Въпреки пророчеството си Форкалкие не беше мъртъв, а от дрипльовците му — друга несбъднала се прокоба — чумата бе отнесла само половината и сега другата, при това добре въоръжена половина, бе направила от барона-месар главатар на опасна и доста силна банда, на която тази кръвожадна и налудничава особа се опираше в неизброимите си злодеяния. Така край градските порти упорстваше един постоянен размирен кипеж, който кралските офицери бяха безсилни да потушат, тъй като нито един сарлатски войник не беше останал жив, а градът не разполагаше и с пукната пара, за да глави наемници.
Оказали се в безизходица, консулите приканиха сарлатските благородници да им се притекат на помощ начело на собствените си въоръжени дружини, за да прочистят града от доведеното до отчаяние селячество. По настояване на Негово преосвещенство епископа те склониха да отправят този призив единствено към благородниците-католици, но сенешалът и господин Дьо ла Порт успяха да ги убедят, че никак не е благоприлично да изключват в тази си настойчива молба преданите на короната хугеноти, някои от които вече бяха помагали на изпадналия в беда град било чрез заеми, било чрез доставката на продукти. В крайна сметка мнението им взе връх и призивът бе отправен за католическата партия към Фонтаний, Пюмартен, Перигор, Клод де Мартр и Ла Раймонди, а за последователите на Калвина — към Арман дьо Гонто Сен Жени, Фуко дьо Сент Астие, Жофроа дьо Бенак, Жан дьо Фуко и барона на Мепеш.
Не всички, при това не един и двама, се отзоваха на призива, но не искам тук да изброявам нито тези, които предпочетоха спокойствието на замъците си, нито другите, които заплатиха с живота си своята добросъвестност. Защото след ужасите на чумата животът отново разцъфтяваше и несъмнено прекалено смели, или пък твърде благородни бяха ония, които се решаваха да рискуват кожата си в едно улично сражение с укрепилите се в предградията бунтари за едничката печалба от някоя и друга рана и славата, че са помогнали на града.
Мепеш постави едно-единствено условие: командуването на всички доброволци еднолично да поеме баща ми, и това условие бе незабавно прието — толкова голям и всепризнат бе опитът на Жан дьо Сиорак в провеждането на всякакъв вид военни операции.
Така си и знаех — баща ми изрично настоя всичко да се запази в пълна тайна, за да можем, освен на силите си да разчитаме и на ефекта от изненадата, и с цел да потули намеренията си накара господин Дьо ла Порт да започне преговори с Форкалкие, на които се обсъждаше — о, небеса! — предоставянето му на право на бач върху Ландревийската порта. Форкалкие обаче искаше много повече. Сега той носеше плисирана яка, разкошен жакет и бе забучил в шапката си перо, като подобно на знатен велможа се бе заобиколил от пародия някаква на свита от нехранимайковци и блудници. В самозабравата си той настоя градът да му издейства от краля благородническа титла и макар претенциите на тоз безумец да го караха да се прехласва от смях, господин Дьо ла Порт тутакси се зае да обсъжда с него този въпрос и с безброй увъртания и шикалкавения го водеше за носа, изтъквайки все нови и нови затруднения: Но как би могъл кралят да го направи благородник, без да го дари с имение? И кое да бъде това имение? А и нима може да го стори, без да лиши някой от тукашните благородници от кастеланството му? И кой да бъде този благородник? — Някой гнидав еретик! — отсичаше великодушно Форкалкие, припомняйки си вероятно как баща ми бе запокитил право в лицето му деветдесет ливри говеждо месо.