Когато се нахранихме, баща ми, усетил царящото около масата всеобщо униние, стана и подир кратка молитва, изречена от Совтер, нареди на хората ни отново да насядат и подхвана:
— Виждам, люде мои хранени, че мира не ви дава онуй, що ви очаква в Ландревийското предградие. Но уповавайте се преди всичко на господа бога наш, защото единствен той предрешава дали врабче някое от клона си ще падне, или не! А щом смъртта ни е нещо тъй несигурно, то също толкова неведом е и денят, когато ще ни сполети. Ето защо най-разумно е да поверим съдбата си в ръцете на Всевишния и да успокоим духовете си. — За миг той замълча, сетне продължи с по-бодър тон: — Що се до мен отнася, то аз предричам сполука на начинанието, като най-напред вземам предвид нашия брой. Ний сме дванайсетима. В замъка Кампаняк, където трябва да се съберем, ще ни очакват десетима. Пюмартен ще води деветима войскари. Ударете сега чертата: всичко трийсет и един мъже, а туй е повече от достатъчно, за да съкрушим двайсетина дрипльовци, чиято сила се крие единствено в слабостта на невъоръжените сарлатски буржоа, но които видят ли ни, ще се разтреперят от страх като листи, щото инак са до един люде занаятчии, тъкачи и ковачи и поради туй — твърде неопитни в изкуството на боя. Освен това от трите дружини, сбиращи се в Кампаняк — упоменавам го, защото е светата истина, — най-страховита е мепешката. Кабюс, Марсал Кривоокия и Кулондр Желязната ръка (и в устата му тези имена прозвучаха тъй, сякаш екнаха оглушителните фанфари на прославата) са се сражавали години наред във фалангите на Нормандския легион, а, кажи-речи, до вчера още и ведно с мен — под стените на Кале. Нашите славни братовчеди Сиорак ми помогнаха да разгромя Фонтенаковите разбойници в Таниес. Йона уби трима руми с непогрешимия си лък по време на нападението, което тез злодеи предприеха срещу Мепеш. Тук присъстващите мои синове срещнаха, без дори окото им да мигне, Ландревийската буна. Вярно е, че Ескоргол още не е участвал в сражение, но за сметка на това е достатъчно силен, за да убие вол с пестник, изкусен аркебузир и безстрашен като всеки провансалец! А колкото до нашия Мирул, защото той е вече от нашите, възнамерявам да използувам дързостта му и неговата изключителна ловкост по начин, който засега не ще разкрия (тук той многозначително сбърчи чело), но който несъмнено ще допринесе много за успеха на нашето начинание. — И като обходи с очи масата, на която по този знаменателен случай бяха поставени двата петсвещника със запалени до една свещи, баща ми измери един подир друг всички присъстващи с дързък, решителен поглед, след което с гръмлив и звънък глас добави: — Храбреци мои, заръчах на Малигувица да наточи от най-доброто ни вино, да изпече половин дузина тлъсти кокошки и да приготви всякакви вкусни гозби в изобилие, та да подкрепим силите си по пладне, след битката, дордето всеки разказва юначествата си, за които дълго време подир туй, бъдете уверени, ще се говори по вечерна раздумка из селата ни! — И като извиси още повече глас, заповяда: — Малигувице, Барберин, Франшу! Сипете пак чорба всекиму! И вино добавете повечко!
Чуеш ли таквиз слова, имай битката за наполовина спечелена — дотолкова всекиму възвърна смелостта в предвкусване на бъдещата слава. Около масата забръмча войнствен шепот. Жените, които до този момент ужасени и треперещи стояха на прага на кухнята, се разтичаха да слугуват на нашите воини, а те, със зачервени лица и пламнали от огъня на виното и красноречивото слово очи, разкършиха плещи и изпъчиха гърдите си, обковани в ярко лъскащата на светлината на свещите броня.
В туй време аз, получил заедно със Самсон своя дял от славословията на баща ми, бивайки „срещнал, без дори окото ми да мигне, Ландревийската буна“, не без известно злорадство си мислех, че сред имената на „синовете му“, упоменати от него, отсъстваше това на големия ми брат Франсоа, тъй като едва днес той за първи път щеше да участва в сражение. При тази мисъл кръвта ми сякаш кипна, още повече че обсипващата ме с нежни погледи Еликс бе ливнала в остатъка от чорбата ми солидна порция вино, което вече лекичко ме удряше в главата. Изпъчил окованата си в чисто нова броня гръд, аз току хвърлях наоколо страховити погледи и просто изгарях от желание да вляза в бой. Уви, обзет от войнственото опиянение, в което до един ни бяха хвърлили словата на баща ми, аз дори и не предполагах как ще се чувствам само няколко часа по-късно, „по пладне, след боя“.