Съветникът, мъж с вече посивели коси, разсъдлив и извънредно благовъзпитан, просто се разсипал в извинения пред капитаните, преди да подхване разпита.
— Господин съветник — попитал Сиорак, — възможно ли е човек да взема наистина присърце обвинение, предявено от подобен мерзък негодяй?
— Който обаче е ревностен католик, независимо какви са греховете му! Ходи най-редовно на литургия, изповядва се, причестява се, а от време на време и в манастир се оттегля…
— Твърде жалко е тогаз, че делата му не съответстват на думите…
— Радвам се, че отворихте дума за дела! — прекъснал го съветникът. — Не смятате ли, че именно благодарение на делата си един, християнин може да се надява на вечно спасение?
Совтер помръкнал, но Сиорак без колебание отвърнал:
— Не ще и дума, че далеч съм от всяка друга мисъл!
— Ето че ме успокоявате, господин кавалер — усмихнал се съветникът. — Впрочем аз не съм кой знае колко сведущ теолог и въпросите ми ще бъдат най-обичайни и общопонятни, та лесно ще им отговорите. Кажете, самите вие редовно ли посещавате светите служби?
— Да, господин съветник.
— Оставете условностите, моля! Ще ли се съгласите да ми отговаряте само с да, или с не?
— Както вам бъде угодно.
— Тогаз да продължим: почитате ли Пресветата дева и светците?
— Да.
— Позовавате ли се в молитвите си на застъпничеството на Богородица и светците?
— Да.
— Зачитате ли медальоните, иконописите, стъклописите и статуите, изобразяващи ги?
— Да.
— Признавате ли устната изповед?
— Да.
— Вярвате ли във физическото пребивание на бога в евхаристията?
— Да.
— Вярвате ли в чистилището?
— Да.
— Вярвате ли, че папата е миропомазан глава на апостолическата римокатолическа църква, комуто всеки християнин дължи подчинение?
— Да.
— Уверени ли сте, щото папата има право да раздава индулгенции?
— Да.
— Прекланяте ли се пред мощите на светиите и мъчениците?
— Да.
— Ще ли последвате в Сарлат богобоязливо, гологлави и със свещ в ръка августовската процесия във възхвала на Пресветата дева?
— Да.
Съветникът тъкмо понечил да се обърне към Совтер, за да продължи разпита си, когато оня скочил от мястото си, приближил се с накуцване до него и пронизвайки го с черните си очи, с мощен глас изрекъл:
— Господин съветник, брат ми чудесно отговори на всички ваши въпроси. Приемете отговорите му и за мои. И благоволете да се съгласите, ако ви е угодно, щото религията ни във всяко едно отношение е същата, която изповядва и кралят на Франция, комуто и двамата тъй предано служихме в Нормандския легион.
Този рязък отговор бил същевременно и твърде недвусмислен, та съветникът на Върховния съд усетил, че му е просто невъзможно да продължи нататък. Той обаче не бил удовлетворен, тъй като вече имал достатъчно опит от общението си с люде, привлечени от протестантството досущ като железни стружки от магнит, а от тази гледна точка дори и достойнствата на капитаните — тяхната сериозност, начетеност и благоразумна храброст, не говорели в тяхна полза.
— Те са люде изключително достопочтени — съобщил съветникът на председателя на Върховния съд, уведомявайки го за резултатите от разпита. — Не могат да бъдат обвинени нито в лекомислие, нито в слабост някаква, нито пък в какъвто и да било недостатък. При все туй изповядват религията на краля от немай-къде и силно ми намирисват на хугеноти.
— Макар да сте надарен с тънко обоняние, мирисът не е достатъчен — поклатил глава председателят. — Щом не изповядват онази чумава ерес, то значи не се бунтуват и срещу краля, тъй че нека оставим църквата да си троши главата с тях!
В замяна на това обаче никой тъй и не разбрал нито що за аромат надушил Върховният съд у Фонтенак, нито с чие покровителство се ползувал разбойникът, но присъдата, обрекла го поради липса на веществени улики и неопровержими доказателства на двайсет години изгнание извън границите на Сарлатското сенешалство и Домския съдебен окръг, била оценена в цял Гиен като крайно снизходителна.