— Стреляй, Самсон! Стреляй! — извиках аз.
Без обаче дори да посегне към пищова си, той удивено ме погледна с небесносините си очи и възкликна:
— Че защо, не го ли виждаш, че бяга?
Не отговорих. През ум ми беше минало, че трябва да изтръгна сабята си от тялото на моя противник и тази мисъл ме изпълни с неописуем ужас. Като залитах леко, с изкривена броня, цялата покрита с уличната кал, в която се бях търкалял, аз се приближих до прикования към стената мъж. Очите му бяха затворени, но стоеше все така прав и със сгърчено от болка лице, без обаче и да охне дори, докато от ъгълчетата на устата му продължаваха да се стичат две струйки кръв. В мига обаче, в който ме видя, или по-скоро усети, че хващам дръжката на сабята, той отвори очи, вторачи се в мен и със задъхан, хрипкав глас промълви:
— Ще ви замоля, гос’ине, да затриете върха на сабята си, преди, да я издърпате! Никак не ми се ще мръсотията на стената да ми влезе в тялото.
И макар че същият този човек се беше опитал да ме убие, молбата му, без сам да разбера защо, силно ме натъжи. Повиках Самсон и му наредих да придържа разбойника за раменете, докато аз минах зад него и като го отбутнах от стената само толкова колкото да измъкна сабята, смъкнах от врата си белия шал, който носех, и грижливо почистих целия клинок, смаян от деликатността на този дрипльо, който дори и да не се споминеше от раната си, непременно щеше да увисне на бесилото.
Сетне застанах отпреде му, рекох на Самсон да го крепи прав, хванах дръжката на сабята и рязко я издърпах. Мъжът изпусна сърцераздирателен вик и тъй като въпреки подкрепата на Самсон политна да пада, несъзнателно протегнах ръка да го задържа, ала той блъвна връз нея такъв порой от кръв, че усетих щото цял потъвам в тази топла, лепкава течност и не издържах — отскочих назад, а оня, бивайки едър и твърде тежък, въпреки всички усилия на Самсон, рухна възнак на земята и остана да лежи неподвижно там, без зъб да обели дори, но и все тъй, без да откъсва поглед от мен.
Откъм предградието вече долитаха само отделни и редки пушечни изстрели, когато в нашата уличка влетя баща ми с кървава сабя в ръка, следван по петите от Кабюс и Кулондр.
— Е, синчета — провикна се отдалеч, — живи ли сте, здрави ли сте?
Но преди някой от нас да зине да отговори, тъй като и четиримата все още не се бяхме окопитили от преживяното клане, той зърна подбитата ми броня, окървавената ми, стискаща също толкова кървавия шал ръка, и възкликна с уплашен глас, който дълбоко ме трогна.
— Да не си ранен, сине?
— Не, татко, това е кръвта на противника ми. Здрав и читав съм инак, но мисля, че Самсон е ранен.
— Дребна работа — иззъзъка Самсон.
Без думица да каже, баща ми измъкна кинжала си, сряза ръкава му и огледа внимателно раната.
— Нищо и никаква драскотина! — рече. — След две седмици и белег няма да остане от нея, но въпреки това ще я промия и превържа, когато се върнем при каруцата. Е, синчета, виждам, че добра работа сте свършили — продължи Жан дьо Сиорак, но без присъщата на гласа му бодрост и тъй като в отговор последва само унило мълчание, с променен глас добави: — Разбихме ги, вярно, но за това заплатихме, уви, много по-висока цена, отколкото ми се щеше! Кампаняк загуби един човек, Пюмартен — двамина, а имаме и неколцина ранени.
В този миг в уличката се втурна Йона и извика:
— Гос’ин барон, един от нашите е тежко ранен от куршум!
Баща ми пребледня и все така с гола сабя в ръка хукна натам, сподирен по петите от всички ни. Срещу монашеската обител, където доскоро беше свърталището на барона-месар, сега бяха докарали нашата каруца, в която мъртвешки бледен, със затворени очи и разкъсана, окървавена броня лежеше Марсал Кривоокия. Баща ми се склони над него, но когато понечи да го обърне, за да разпусне ремъчките на нагръдника му, Марсал Кривоокия отвори очи и с немощен глас, но за първи път в живота си без нито веднъж да заекне, изрече една необичайно дълга за него фраза, която години наред след това людете ни щяха да си припомнят със свито гърло и сълзи на очи: