— Ще замоля гос’ин барона да не ме докосва. Безсмислено е, и без туй вече си отивам.
Едва изрекъл това, Марсал Кривоокия на три пъти широко зина, разтърсван от глава до пети от силни гърчове, и издъхна.
— Ще ида да привържа ранените — промълви баща ми, без да крие стичащите се по страните му сълзи.
В отряда ни се наброяваха общо дванайсетима ранени, от които трима от нашите: Самсон — от пика в ръката; Кабюс — от куршум, който бе пробил мориона му, бръсвайки го по темето, та сега кървеше като заклан, и един от братята Сиорак — с посечена от сабя буза.
След като накара всеки от тях да изпие няколко капки винена настойка, баща ми проми раните им пак с нея и ги превърза, като в същото време, макар и да му беше тежко на душата, се опитваше да ги ободри с някоя и друга шега.
— Ти кои беше? — подкачи той ранения Сиорак.
— Братът на другия — отвърна оня.
— Туй го знам, но кой, Мишел или Беноа?
— Мишел.
— Е, Мишел, ето че си докара на лявата буза един чудесен белег, досущ като оня на покойния дук Дьо Гиз, че и като моя. Благодарение на него отсега нататък ще можем да те отличаваме от брат ти.
— Но аз изобщо не искам да се отличавам от брат си! — обливаше се в неподправени сълзи Мишел, докато Беноа го прегръщаше през рамо, опитвайки се всячески да го утеши.
Хубавецът Пюмартен, сега обаче с вид печален и умърлушен, дойде и помоли баща ми да вземе в каруцата ни двамината му убити. В нея бе натоварен и човека на Кампаняк, а докато баща ми приключваше с превързването на ранените, Пюмартен стоеше до него и замислен го наблюдаваше.
— Нима не е достойно за удивление, бароне, че с еднакво умение лекувате и посичате със сабя людете?
— Време на този свят има за всичко — отвърна баща ми. — Време да убиваш и време да лекуваш115.
— Досега не бях чувал тази поговорка.
— Еклесиаст, глава трета, стих трети.
— Протестантино — усмихна се Пюмартен, — нима имате готов цитат от Библията за всяко деяние в този живот?
— Разбира се, та нали е затуй словото божие!
— Е, добре, тогава ми изнамерете един, който да подобава на неприятното положение, в което се оказах: изгубих двама души, при това точно пред сенокос и жътва.
— Има време да раздираш и време да съшиваш.
— Но как да съшивам, когато ни конец имам, ни платно ми се намира под ръка? И откъде да взема двамина земеделски работници, за да заменя тези клетници, след като гладът и чумата отнесоха в гроба, толкоз млади люде, че днес в цялата провинция не ще намериш и едного без работа?
— Така е, и на мен това ми е голяма грижа — поклати глава баща ми. — Още повече че в Мепеш и без туй бяхме твърде малобройни, (Забелязах обаче, че не предложи на Пюмартен да му помогне с хора за сенокоса и жътвата, което вероятно би сторил за някой благородник-хугенот.)
До каруцата, където баща ми приключваше с грижите и около последния ранен, се приближи Кабюс — с юнашки вид, подсилван от окървавената превръзка на главата му, с поглед горделив и страховито настръхнал мустак и му рече с онзи полусвойски-полупочтителен тон, с който обикновено се обръщаше към него:
— Гос’ин барон, Форкалкие е само ранен и сега настоява да говори с вас на четири очи.
— Какво иска от мен този злодей?
— Не знам, но е твърде настойчив.
— Добре, сега отивам.
— Внимавайте, Мепеш — предупреди го Пюмартен, — този вагабонтин като нищо може да е скрил оръжие в дрехите си!
— Синовете ми ще го претърсят по-напред.
Силно озадачен, аз тръгнах подире му, тозчас последван от Самсон, но когато случайно се обърнах назад, забелязах, че Франсоа, с вид силно отегчен и унесен сякаш в мечти, се беше направил, че не чува думите на баща ми и сега пристъпяше към Пюмартен. А тъй като последният беше братовчед на Диан дьо Фонтенак, заключих, че се кани да го поразпита за нея.
Цял облян в кръвта от многобройните си рани, от които обаче нито една не бе смъртоносна, Форкалкие седеше свит до стената на дома на госпожа Дьо ла Валад. Надвесих се над него и опрял пищов о слепоочието му, разкопчах жакета му (той не носеше броня) и най-щателно го претършувах, но не открих и следа от нож. Когато приключих с претърсването, той впери в баща ми изпъкналите си черни очи и с учудващо твърд глас, а и дишайки съвсем спокойно, изрече:
— Гос’ин барон, имам да ви моля за три неща.
— Казвай, вероломнико! — изръмжа баща ми, застанал на тоаз от него, и го измери със смразяващ поглед.
— В тази къща, на чиято стена съм се облегнал, скритом живеят двамината капуцини, които прогоних от обителта им. Молбата ми е да доведете единия от тях, за да се изповядам.