— Амин! — заключи Кабюс, като засука мустак. — Всичко ще бъде сторено по ваша воля и възбрана тъй, както го рекохте!
Консулите, които заедно със сенешала и господин Дьо ла Порт се бяха събрали в кметството, обсипаха с възторжени похвали баща ми и Пюмартен за това толкова смело и увенчало се с такъв успех начинание, като не пропуснаха обаче да добавят, че градът, бивайки докаран до съсипия, никога не би могъл да ги възнагради според бляскавите им заслуги, в отговор на което Пюмартен заяви, че славата му била предостатъчна, а баща ми, без дори зъб да обели, дълбоко се поклони.
Господин Дьо ла Порт се поинтересува дали сме заловили пленници.
— Нито един! — отсече баща ми. — Нашите войници ги избиха до крак.
— Жалко — промълви прокурорът. — Да имахме поне един-единствен пленник, щяхме да го подложим на изтезания и да го заставим да ни каже къде е скрита голямата плячка, която баронът-месар натрупа на гърба на сарлатчани, като силом им вземаше бач за минаване през Ландревийската порта.
Доста смутен от чудото, аз хвърлих поглед към баща ми, но на него и окото му не мигна.
— Но как стана тъй — продължи да упорства господин Дьо ла Порт, — че от цялата разбойническа банда ни един не е останал жив?
И понеже баща ми продължаваше да мълчи, Пюмартен мрачно отговори:
— Причината за това са понесените от нас загуби. Войниците ни силно се бяха озлобили срещу онез разбойници.
— Разбирам — кимна господин Дьо ла Порт, но очевидно подобен отговор далеч не го задоволяваше.
Въпреки това той също ни направи големи комплименти, макар и не толкова горещи, колкото тези на сенешала, който, бивайки особа най-висшестояща в града, говори последен и най-красноречиво от всички, уверявайки ни, че ще пише за нашия подвиг на перигорския губернатор, който на свой ред щял да пише на краля. След това един подир друг прегърна баща ми, Пюмартен, Франсоа и Самсон, но мен забрави, очевидно, защото бях толкова кален и окървавен. Сенешалът бе внушителен на ръст благородник, облечен от глава до пети в бледосин сатен, с широка, снежнобяла плисирана яка, с безупречно подкастрена брада, чиста, грижливо накъдрена коса и дотам просмукал се от благовония, че стореше ли един само жест, а той в никой случай не ги пестеше, наоколо се разнасяше главозамайващо ухание.
Двамината консули бяха говорили на перигорски, поукрасен тук-там с по някоя френска дума; господин Дьо ла Порт — на френски, както подобаваше на един кралски сановник, макар и попримесен с някои чисто нашенски изрази, ала сенешалът, подобно на господин Дьо Л., се беше изразил на съвършен парижки френски, като високо извиваше глас в рязък, писклив изговор и при това отваряше уста едва-едва по-широко от процепа на църковна кутия за милостиня.
В момента, в който Пюмартен и баща ми излязоха от кметството, стълпилото се простолюдие, което ги очакваше, начаса ги заобиколи с гръмки приветствени викове. Широко усмихнат, Жан дьо Сиорак бързо скочи на седлото, последван от синовете си, Пюмартен и Кулондр Желязната ръка, който в наше отсъствие бе вързал конете ни за взиданите в каменната настилка на улицата железни халки, без изобщо да отвръща на настойчивите въпроси на наобиколилите го селяндури, които искаха да узнаят подробности около битката. Голямо бе облекчението и радостта на Сарлат, освободен завинаги от тегнещата над градските порти тирания на барона-месар, още повече че мнозина млади нехранимайковци в самия град се канеха да се присъединят към него и тормозеха сарлатските буржоа с безчинства и лудории, досущ подобни на онези номера, които си погаждат пажове и лакеи на панаира в Сен Жермен.
След като се измъкна от тълпата, малкият ни отряд се насочи към Ландревийската порта, но преди да стигнем до нея, баща ми мимоходом зърна някакъв човечец, седнал в теглена от червеникаво магаре каручка, който ронеше горчиви сълзи. Като рече на Пюмартен да продължи сам нататък, той се върна назад, последван от Кулондр и двамина ни със Самсон. Видяло пътя си препречен от конете ни, червеникавото магаре на мига се спря, а Жан дьо Сиорак се провикна:
— Помози бог, друже! Как я караш? Комай зле, ако съдя по сълзите ти! Как те викат?
— Пьотремол.
— В Маркаис знаех един Пьотремол, който се опита да изцери ревматизма си, като скочи посред зима в ледения извор на свети Авит.
— Той ми е братовчед.
— В Сирей пък знам друг Пьотремол, когото лани едва не обесих, задето бе отмъкнал от една моя ливада пълен чувал трева.
— И той ми е братовчед.
— Ще рече, Пьотремол, че щом знам братовчедите ти, знам вече и теб! Но я ми кажи къде си тръгнал с тази пълна с кожи каруца, при това теглена от червено магаре? Не си ли чувал, че в Нормандия казват: коварен като червено магаре?