— Коварна е орисията ми, която ме съсипа, а не таз незлоблива гадинка, дето ми желае само доброто! — промълви Пьотремол, обливайки се в сълзи. — Ако лани бяхте обесили братовчеда ми от Сирей, то знайте, че днес щях да му завиждам, гос’ин барон! Щото и аз ви знам.
— С една дума, голяма е мъката ти, Пьотремол, при все че, както виждам, не ще да си от бедните: магаре си имаш, каруца, че и цял куп кожи, а по занаят си, предполагам, я кожар, я сарач!
— И едното, и другото — кимна Пьотремол, — и от година насам майсторувам за вашия братовчед Жофроа дьо Комон в Миландския замък. Но, уви, когато подир оная напаст се завърнах в Монтиняк, не намерих ни жена си, ни децата си, отнесени всичките от чумата, нито пък дома си, изгорен по нареждане на консулите, за да се унищожи заразата!
— За това те ти дължат обезщетение.
— Което никога не ще получа, тъй като градът е разорен. Но малко ме е грижа мен за дом, след като не мога вече да прибера в него ни жена си, ни кое да е от четирите ми ненагледни дечица на годинки от пет до десет, че и до едно хубави като тогова тук! — И той посочи Самсон, когото разказът му бе накарал също да се разплаче.
Всъщност вгледаше ли се човек по-внимателно в него, откриваше, че Пьотремол е почти толкова рижав на косъм, колкото и магарето му, както и че сам е мъж снажен и хубавеляк въпреки унинието си, занемарената брада и съсипаното от мъка лице.
— И накъде си поел сега? — попита баща ми.
— Да се обеся, ако не беше магаренцето ми, което ме обича и ме кара, накъдето му очи видят! То и ме докара дотук — някога по тия места си е имало дружка. Но в Сарлат, че и в Монтиняк, никому вече не е нужен сарач, защото по чумата бяха изядени всички коне. Пък и магаренцето ми не си намери дружката — и нея трябва да са я изяли.
— Добре, Пьотремол, кажи тогаз на твоето юначно магаре да те откара право в Мепеш! Конете ви са здрави и читави, а имаме и колкото щеш кожи за дъбене, седла за правене и хамути за потягане, а за теб, ако скланяш, храна и покрив, многобройна компания, че и магарица за магарето ти!
И без да чака ни съгласие, ни благодарност, Жан дьо Сиорак обърна коня си и тъй ненадейно полетя в галоп, че се оказах на опашката на нашия малък отряд, препускайки стреме о стреме с Кулондр Желязната ръка, който ме измери с поглед и се прокашля така, сякаш се канеше да проговори. Бях до немай-къде смаян и докато препуснах в тръст до него току го поглеждах, при това не без известен страх, щото го знаех, че отваря уста единствено, за да ти скъса сърцето.
— Ей ти още веднъж чиста печалба! — процеди той зловещо през зъби. — Един си отива, друг идва. А тоя, който струва колкото теглото си в злато, не е, слава богу, — нито кривоок, нито пелтек!
Нашите жени ни посрещнаха с пронизителни писъци и вайкания, когато дружината ни премина по трите подвижни моста на Мепеш с един мъртвец в каруцата, Побратимството повери на Малигувица и Алазаис грижата да му свалят бронята, дрехите и ботушите, да измият окървавеното му тяло и да го загърнат в покров, преди да го изложат за бдението на първия етаж на североизточната кула в същата онази стая, в която братята Сиорак бяха живели по време на карантината си.
Според обичая затвориха плътно капаците на прозорците и запалиха светилник. Малигувица, която вече се беше нахранила, пое първа бдението. Скоро обаче покойникът бе посетен от Фожане, който дойде да му вземе мярка за ковчег. И готвачката, намерила кого да занимава с дивотиите си, шепнешком взе да му се жалва, че вярата на господарите й забранява да закрепи едно разпятие в пръстите на покойника.
— Голяма файда, няма що! — изръмжа през зъби Фожане, чиито страхове думите на Малигувица засилиха още повече.
Защото това беше вторият ковчег, който правеше от идването си в Мепеш (първия бе сковал за майка ми), та сега, дълбоко в душата си силно обезпокоен, се питаше дали по силата на числената взаимовръзка скоро нямаше да му се наложи да майстори и трети.
— Ам’че то открай време си е такъв обичаят! — не мирясваше Малигувица, която не можеше да проумее как Марсал Кривоокия ще иде на небето без разпятие в ръце.
— Едно е сигурно — високо заяви бъчварят, дордето повторно вземаше нужните му мерки, — гътна ли се да умирам трети, не аз ще си правя ковчега!
И предоволен от това, че по толкова логичен път е стигнал до това утешително за собственото му бъдеще заключение, Фожане насочи вниманието си към покойника и захвана да го оплаква:
— Клетият Марсал, та сутринта беше толкоз жив и бодър и с такава охота си сърбаше чорбата!