Каза не Марсал Кривоокия, а само „клетият Марсал“ от уважение към покойника, чиито склопени очи вече нивга и никому нямаше да разкрият своя недостатък.
— Клетият Марсал! — поде като ехо Малигувица. — Като се сетя колко беше благодушен, работлив, скромен досущ като Иисуса, че и фустогонец не беше (порок за живия, добродетел за покойника), а като си помисля, че господарите ще го погребат така, както погребаха и господарката — без хич да му придирят, наспроти новата им вяра!
— Ами аз? — прекъсна я Фожане. — Ами аз като си помисля, че не много отдавна и той като мен най-решително отказа да поеме воденицата на Бьоните от страх да не го убият пладнешки разбойници! А ей го сега, цял леден и вкочанясал се, дордето Кулондр Желязната ръка си върти воденицата, сърба си чорба с винце и всяка нощ й замята на Жакот фустата. Не че му завиждам! Знаеш, Малигувице, че малко вяра хващам аз на женорята.
— Уви, че и светена вода хич няма — въздъхна Малигувица, — щото господарите я смятат за идолопоклонска, макар инак да е твърде полезна за отпъждането от покойния на седемдесетте и седем демона на пъклото!
— Ако не замятах крак — продължаваше Фожане, — то наместо да ме оставят да вардя замъка с господина екюйе и Алазаис, господарят бездруго щеше да ме вземе със себе си в Сарлат и кой знае дали сега аз нямаше да лежа тук, злочести ми Марсал, наместо ковчег на тебе да правя! — И добави, но вече шепнешком: — А туй доказва, че е много по-добре да си хром с единия крак, отколкото кривоок!
По същото време в стаята на югозападната кула Барберин, натиснала ме в купел гореща вода, сваляше от мен калта и кръвта, макар отначало да я бях уверявал, че мога и сам да го сторя. „И дума да не става, душице моя жълтоуста! — възнегодува дойката. — А гърба ти кой ще изтърка?“ Бях твърде натъжен, за да й се противя повече и се оставих в силните й ръце, които ласкаво втриваха в тялото ми ароматния мепешки сапун. „Иисусе преблаги! — дивеше се Барберин. — Че то тез момчета току пред очите ми растат, а аз дори не забелязвам това! Че и тоз Пиер, дето го кърмех, когато сама бях осемнайсетгодишна, ей ти го вече на тринайсет години, кажи-речи мъж, при туй плещест, с яка гръд и корав дирник, че и сам досущ като жребец някой се е разлудувал!“
— Уви — поклатих аз глава, — никак не ми е сега до лудории!
— При все туй разправят, че си се проявил достойно в битката! — възрази Барберин. — Убил си трима от онез злодеи, като двамата си поразил с куршум, а третия — със сабя.
— Тъй е — потвърдих, — но на същия този трябваше да му издърпам от тялото сабята си и той избълва върху ми цялата си кръв.
Барберин само въздъхна и премълча, изля върху главата и плещите ми черпак гореща вода, за да ме изплакне и ми нареди да излизам от купела, след което ме накара да легна в широкия й креват и се зае да ме разтрива със същите онези милувки и нежни пощипвания, които в детството ми неизменно съпътстваха този ритуал, като току ме душеше, милваше и целуваше, редейки с плътния си и напевен глас нескончаем поменик от гальовни имена: „Душицата ми той… Петленцето ми хубаво… Бисерчето ми ненагледно… Сърчицето ми то младо и зелено!“
Колкото младо и зелено да беше, сърцето ми изнемогваше под тягостното бреме на зловещи мисли и при излелия се върху му порой от милувки и нежност изведнъж поддаде, неспособно повече да задържи всичко това в себе си. Притиснах се към Барберин, зарових лице в разкошната й гръд и избухнах в ридания. „Хайде, пиленцето ми, стига вече!“ — гукаше Барберин, облегнала се на покритата с платно стена, като ме люлееше в щедрите си благи обятия.
Но колкото повече ме люлееше и нашепваше ласкави думи, обсипвайки в същото време челото ми с целувки, толкова повече се обливах аз в горчиви сълзи, разтърсван от безутешна скръб, и сигурно дълго време още щях да ридая, ако в прохода откъм витата стълба, която майка ми бе изкачила един-единствен път в отсъствието на Барберин, за да ми пожелае лека нощ, внезапно не се беше появила главата на Малката Еликс с потъмнели от ярост очи.
— Гос’ин Пиер — подвикна тя рязко, — гос’ин баронът ви очаква на трапезата!
Станах, изтрих сълзите си, облякох чистите дрехи, които Барберин ми беше извадила от раклата, и се спуснах по витата стълба подир Малката Еликс. На последното стъпало, вече далеч от ушите на майка си, тя се обърна, измери ме с изпепеляващ поглед и ядно просъска:
— Мухльо такъв! Не те ли е срам да ревеш като сополанко някой между ненките на една дъртофелница?
— Дъртофелница ли? — възмутих се аз. — Така ли говориш за майка си? Та тя едва-що е минала трийсетте! И кой ти позволи да ме наричаш мухльо?
— Ще те наричам както си ща! И мухльо, ако искам! И пъзльо, ако искам, че и ревльо!