— Хубаво, а ей ти сега и награда за волностите, които си позволяваш! — рекох аз, окопитил се вече напълно, и й извъртях по една яка плесница и от двете страни.
— Пиер мой мили! — писна тя, стресната не толкова от плесниците, колкото от смразяващия ми поглед.
— Твоят Пиер вече не е твой! — срязах я надменно. — И нито тази нощ, нито пък следващите ще ме видиш повече при себе си!
Сетне я загърбих начумерен и без дори веднъж да погледна назад, отправих се с широки крачки към голямата зала, за миг забравил покрай разпрата ни гнетящите ме черни мисли.
Всички войскари бяха вече насядали край масата, но нищичко, уви, та дори и пряко сили на въображението не напомняше за оня буен пир, който същия този ден преди разсъмване баща ми изнапред ни бе описал и на който всеки щеше „да разказва юначествата си, за които дълго време подир туй, бъдете уверени, ще се говори по вечерна раздумка из селата ни“. Всеки бе забил поглед в чинията си и никой не понечваше зъб да обели, като нито пилетата на шиш, печени на огън от лозово върше, нито многобройните превкусни гозби, нито дори виното от най-добрата реколта на Мепеш съумяха да развържат езиците и да разсеят унинието. Защото мъртвият, както и сутринта, пак беше сред нас, но този път в североизточната кула и с разтерзано тяло. Кабюс и Кулондр Желязната ръка, които знаеха Марсал Кривоокия вече цели двайсет и четири години, от 1540-а още, сиреч от същата година, когато като войник в Нормандския легион беше постъпил на служба при двамината капитани, без изобщо да се срамуват, неспирно лееха сълзи, дордето се хранеха, заврели лице в паницата си. Те всъщност бързаха, поглъщайки всичко наред, без дори да усетят вкуса му, и още преди останалите да са приключили с яденето поискаха от побратимството разрешение да си вървят — единият в Брьой, а другият на мелницата на Бьоните, за да успокоят по-скоро жените си. Едва-що получили такова разрешение, същото поиска и Йона. „Щото Сарацинката е трудна — поясни той — и силно се кахъри поради отсъствието ми!“
След като и тримата си тръгнаха стана още по-лошо. Баща ми се опита да накара всеки от останалите да разкаже що е сторил в Ландревийското предградие, лице с лице срещу разбойниците. Подчиниха му се, но туй бяха разкази унили, щото нито им от сърце идеха, нито вече гордост изпитваха някаква. В размърдването, последвало искането на баща ми, слугуващата на масата Еликс, която до този момент нито веднъж не бях погледнал, се приближи до мен, за да ми напълни чашата и ми пошушна на ухото:
— Мой Пиер, не ми ли се усмихнеш, начаса ще ида да се хвърля в кладенеца!
На което аз също шепнешком отвърнах:
— Ама че си глупава, та нали ще ни отровиш водата, дето я пием!
Усмихнах й се все пак, но с половин уста, та да разбере, че съм й простил само наполовина.
Като видя колко са умърлушени людете ни, баща ми, бивайки човек изключително деликатен, за да настоява повече, също побърза да приключи с обеда, който бе замислен като славен празничен пир, но приличаше по-скоро на помен за бог да прости, макар че ако Марсал Кривоокия се беше поминал от болест, то сътрапезниците, с помощта на виното, разбира се, щяха да бъдат несъмнено далеч по-весели и буйни. Но по смущението им, по извърнатите погледи и по все тъй печалния им вид ясно се виждаше, че ги гнетеше мисълта, щото тази смърт би могла да бъде избегната, както и че баща ми се беше прославил надлъж и нашир и забогатял със скрита плячка (Та имаше ли някой от людете ни да не знае това!?) на гърба на слугите си.
Когато бе обяснявал в Ландреви причините за насилванията на жени подир превземането на някой град, баща ми беше рекъл на Кабюс, че отнеме ли един мъж нечий живот, иде му силно желание да сътвори такъв. И въпреки че Малката Еликс, научила ги от Малигувица и скритом от майка си, да знаеше „онези“ билки и „де да ги туря“, тази нощ не изпитвах никакво желание да й дам каквото и да било, а по-скоро ми идеше сам да подиря нежност и утеха в ласкавите й обятия. Тя обаче не беше на това мнение и с помощта на безброй умилквания и целувки най-сетне получи от мен онова, което диреше, но само веднъж, а тъй като много скоро отново взе да суче снага, сопнах й се да миряса и да престане да се върти, а ако й е възможно, разбира се, и да не говори, защото никак не ми е до нейните лудории.
— Мой Пиер — прошепна тя след малко, тъй като наистина не й беше по силите да мълчи дълго време, — кое те толкоз силно натъжава?
— Всичко в този поход — отвърнах. — Всичко, от начало до край!
— И смъртта на Марсал Кривоокия ли?
— Да.
— И туй, че си убил трима души?
— Също, и най-вече третия, комуто трябваше да издърпам сабята си от тялото!