На връщане Ла Боеси, който имал за задача да подсигури нощувката на малкия отряд в Либурн, оставил сарлатските консули и Комон и избързал напред, последван от „побратимството“. Така вече, според местния обичай, наричали капитаните — прозвище във висша степен трогателно, тъй като обединявало побратимите под едно име, сякаш отсега нататък били единно и неделимо цяло.
— Жалко, че ни се налага да бързаме толкова рекъл Ла Боеси, — инак щяхме да минем през Монтен, за да ви покажа едно дванайсетгодишно хлапе, възпитавано от баща си на латински още от най-ранна възраст, което днес предизвиква всеобщото възхищение, четейки напълно свободно Овидиевите „Метаморфози“.
— Господинът с пълно право си е направил труда да образова сина си — забелязал Сиорак. — В днешно време имаме голяма нужда от люде учени, та да ни измъкнат от варварството.
— Уви! — въздъхнал Ла Боеси. — Съзнание и знание невинаги вървят ръка за ръка! Самият Фонтенак е изключително начетен.
— Твърде леко се отърва този негодник! — възкликнал Совтер. — Само двайсет години изгнание за толкова убийства! Кръвта ми просто кипи от подобна неправда!
— И като си помисли човек, че Фонтенак е затрил не повече от десетина души — добавил Ла Боеси. — Какво да кажем тогава за барон Д’Опед, който изкла стотици люберонски водейци, конфискува земите им в името на краля, а сетне ги изкупи чрез подставени лица? Вярно, заведоха дело срещу него, но бъдете уверени, че ще се измъкне оттам съща вода ненапита!
— Тъй върви нашият окаян свят — намесил се Совтер, — затъвайки все повече и повече в низост и кърви, обайван от лъжовни суеверия, опорочили истинното слово божие!
Настъпило мълчание. Никой, та дори и Сиорак, а да не говорим за господин Дьо Ла Боеси, не дръзнал да се присъедини към опасната тема, подхваната от Совтер.
— Кой всъщност ще наследи през идущите двайсет години Фонтенакското баронство? — поинтересувал се Сиорак.
— Едничкият син на барона, Бертран дьо Фонтенак, който е вече пълнолетен, тъй като съвсем наскоро навърши петнайсет години — отвърнал Ла Боеси и подир малко добавил: — Ето че най-сетне се отървахте от стария вълк, господа, но остана вълчето. Досега не съм чул да го споменават с добро и макар да е още твърде младо, зъбите му навярно скоро ще покарат.
Глава втора
Роден съм на 28 март 1551 година, сиреч — шест години след като побратимството се сдобило с Мепеш и по време, когато външният му вид бе претърпял вече някои значителни промени. В действителност капитаните, кажи-речи, не бяха пипали замъка — внушителна правоъгълна сграда, разположена около вътрешен двор, с издигащи се в ъглите й издадени кули, осеяни с бойници и свързани помежду си със зъбчата крепостна стена с обходна стражева пътека.
В момента на покупката обаче замъкът бил заобиколен само с някакво подобие на ров, широк едва тоаз20 и толкова плитък, че ако речели да хвърлят в него дори много дребен човек, оня навсякъде би стъпил на дъно. В това си състояние ровът нямал, кажи-речи, никаква защитна стойност и правел почти безполезен подвижния мост на южната страна, по който през укрепен портал се влизало в замъка. И наистина в рова можел да влезе всеки, без при това да изпитва и най-малкото опасение, че ще се удави, и да опре стълба о някоя от стените, след като предварително здраво я закрепи в тинестото дъно.
Изобретателността, проявена от капитаните при преустройството на крепостния ров, би била безрезултатна, ако не бе подпомогната от едно много благоприятно обстоятелство: иззиданият в единия край на вътрешния двор на Мепеш кладенец беше неизчерпаем. Побратимството го установило скоро след покупката на имението, когато решило да го изпразни, за да го прочисти от наносите. При една много тежка суша, и то посред август, отначало в него се наложило да работят с кофи двама души, но тъй като нивото на водата дори не мръднало, а диаметърът на кладенеца бе достатъчно широк, за да позволи това, към тях се присъединил и трети, сетне четвърти, после пети… Едва когато станали осмина нивото лека-полека започнало да спада и след продължителна и ожесточена борба водата най-сетне отстъпила, но само за да разкрие пред погледа им една пукнатина, от която бликала силна струя, дебела колкото ръка. Тогава капитаните наредили да се прекрати работа и водата за много кратко време се издигнала до обичайното си ниво, тоест до тръбата, по която излишъкът се изливал в крепостния ров. Налагало се да отбият този излишък, и то преди да започнат работа в рова, което можело да стане само след изпразването му, като се имал предвид големия брой хора, използвани за извършването на изкопните работи в съответствие с плановете на капитаните. Освен войниците, прислугата и съседите, били наети и надничари срещу плата и храна. Побратимството не се поскъпило на средства за осъществяването на грандиозния си проект, тъй като ставало дума — ни повече, ни по-малко — за изкопаването около Мепеш на същински водоем, дълбок цял тоаз и широк седем.