Напразно търсеше побратимството някаква твърда последователност в това непостоянство, дължащо се вероятно на обстоятелствата или на нечие давление. Кралят, който беше на четиринайсет години, но далеч по-вдетинен за възрастта си, бе напълно лишен от собствена воля и изцяло се подчиняваше на волята на Регентката. Катерина, племенница на папа Леон X119, беше наследила от него жабешките си очи, изпъкналото чело и своята мнителност. Чужда на верските страсти и, кажи-речи, на самата вяра, тя нито мразеше, нито обичаше Реформацията — една най-обикновена пешка върху шахматната дъска на Франция, която в зависимост от времето, момента и необходимостта би могла както да запази, така и да пожертва.
Към средата на юни побратимството имаше и друг повод за огорчение. Чрез писмо до него долетя вестта, че на 27 май в Женева бе починал Калвин, изнурен от непосилен труд. Реформацията беше изменила лицето на света. Чрез своите пророчески писания и словото си, често импровизирано наистина, но ясно и обмислено, чрез непоколебимата си убеденост в своето учение, безкористния си нрав, пламенния прозелитизъм, вдъхновил безбройните писма, които пишеше до кого ли не, и които никой не прочиташе, без да остане дълбоко трогнат, чрез демократичната уредба, която бе дал на църквите, и възторжените проповедници, които въпреки заетостта си бе намерил време да възпита, Калвин беше разпространил Реформацията в Женева, Лозана, Франция, Англия, Шотландия, Нидерландия, Унгария и Палатината120.
„Калвин е мъртъв — пише Совтер в Мисловника, — но делото му ще пребъде и след него.“ — „Така и аз мисля — отговаря баща ми, — но въпреки това мъките ни не са свършили, а тепърва ни предстоят. В тази странна обиколка на Регентката и краля из страната, аз предусещам струпването на буреносни облаци, които някой ден ще се изсипят връз главите ни.“
В края на юни тревата по ливадите ни вече бе узряла и баща ми, опасявайки се да не би жегата твърде много да я изсуши, ме изпроводи в Брьой и на каменоломната, за да повикам Кабюс и Йона на помощ за утрешната коситба. Тръгнах сам, яхнал черната си кобила, тъй като предния ден Самсон беше паднал от коня си и си беше навехнал крака. След като на каменоломната не намерих Йона, отправих се към Кабюс, когото заварих гологлав и с вече набола по белега от раната му коса да вдига стобор в една ливада, та да не бъде принуден постоянно да се върти край овцете си.
— Комай в разходи си влезнал, Кабюс! — подвикнах му през смях и се спеших, оставяйки на свобода моята красавица Акла.
— Не са ми кой знае какви разходите! — подръпна мустак Кабюс, като на драго сърце заряза работата си. — Колците ги изкарах от моето сечище, пък и освен туй доста се позамогнах, след като гос’ин баронът ми наброи трийсет екю за похода в Сарлат.
— Трийсет екю! И единствено към теб ли прояви такава щедрост?
— Нищо подобно! Гос’ин баронът брои двайсет екю и на Йона, толкоз на Кулондр Желязната ръка, на Ескоргол и на Беноа Сиорак, а на Мишел — двайсет и пет затуй, щото го раниха, но оня в никой случай не искаше да има повече от брат си, та върна пет екю.
— А ти защо получи трийсет?
— Пет в повече от другите заради раняването ми и още пет затуй, щото командувах.
Помълчах някое време, сетне рекох:
— Тази плячка дълго време ми тежа на съвестта. Та откъде другаде дойде тя, ако не от кесиите на сарлатчани, заставяни силом да плащат бач на барона — месар?
— А кой ги отърва от ноктите на тоз вагабонтин? — изви вежди Кабюс. — Плячката е военно право! Пък и избавлението на Сарлат си заслужава да поощипеш с един такъв нищо и никакъв облог буржоата, които преспокойно се излежаваха в постелята си, дордето ние кръв леехме!
— Тъй значи виждаш ти нещата, Кабюс? — изумих се аз. — А какво ще кажеш тогава за доизбиването на ранените?
— Ще река, че е благодеяние велико, щом става дума за тази пасмина! Да бях и аз на мястото на ония обесници, обречени на смъртни изтезания, пари щях да давам, за да ме убият.
Точно това направи и Форкалкие, помислих си аз, но премълчах. В края на слънчевата ливада се появи Като — самата прелест в червения си, раиран в синьо сукман и със снежнобяло боне на главата, и като пристъпяше боса в меката трева, отправи се към нас, понесла в разголените си ръце едно очарователно бебче.