— Здравей, Като! — подвикнах й приветливо, подражавайки на баща ми, но в същото време и със свито сърце, тъй като тя толкова дълго време беше служила като камериерка на Изабел дьо Сиорак, че видех ли я, винаги се сещах за майка ми и медальона, който носех на шията.
— Помози бог, гос’ин Пиер! — отвърна тя и още недоизрекла се, подхвана ме с дяволити пламъчета в очите: — Какво ново в Мепеш? Чувам, че Франшу от доста време вече била непразна.
— Де се е чуло и видяло някой някога да попречи на женски език да мели! — избоботи Кабюс недоволно.
— Вярно — кимнах, — и на мен ми се струва, че Франшу е нещо понапълняла, но виж, поради каква причина, туй не знам. Ще трябва да попиташ баща ми, нали е лекар!
— Добре го рекохте, гос’ин Пиер! — прихна Кабюс, докато сконфузилата се от шегата ми Като побърза да се извърне.
Стори го обаче и за да накърми бебето си, тъй като, за разлика от Барберин нивга не заголваше гърди при хора поради силно ревнивия нрав на Кабюс.
— И въпреки всичко — обърнах се аз към гасконеца — нашият план се провали, а дадохме и един убит!
— Вий пък, гос’ин Пиер! — прогърмя Кабюс и се изпъчи с ръка на кръста, дордето с другата яростно задърпа мустака си. — Има военни планове, които са досущ като ударите във фехтовката. Понякога се случва и най-добре разсъдените от тях (отскоро се беше влюбил в думата „разсъден“, която бе заел от баща ми), и най-изкусно натъкмените, че и най-умело изпълнените пак да се провалят!
— Но Марсал Кривоокия е мъртъв!
— Убит в сражение! Най-славната, че и най-леката смърт. Мъка за нас, но щастие за него, щото тъй нивга не ще познае теглилото и безконечните страдания в някоя въшлива постеля!
— Ах, не говори така, Жеан Кабюс! — възкликна Като, извръщайки се наполовина, което ми позволи за миг да зърна извивката на гърдата й. — Туй са думи недостойни и скръбни, от които тръпки ме побиват!
— Да не беше тук гос’ин Пиер, тозчас ти обръщах тръпките в друсане! — разсмя се Кабюс. — Но не ми е за скръбта думата. И гос’ин баронът е постъпил твърде достойно, като е заръчал на Фожане да му скове ковчег от кестеново дърво, за да погребе в него своя стар войник. Колко харч е това, като си помисли човек, и то за един прост слуга! А в Сарладе знам не едного и двама благородници, които заравят наемниците си направо в земята, зашити в едно зебло.
— Побратимството, слава богу, е заможно! — скромно рекох аз.
— Ала и сърцето му е на място! — допълни гасконецът. — Спомнете си какво казваше Калвин: „Златото и среброто са творения полезни, но само когато ги вкараш в благоприятно употребление.“
Подобна начетеност ни най-малко не ме учуди. От нехаен католик Кабюс се беше превърнал в ревностен хугенот, при това дълбоко убеден, искам да кажа, а не само за пред хората, бивайки едновременно на вънкашност все същият фустолюбив, безгрижен и глумлив гасконец.
— Ще взема да си вървя — рекох, — че то инак моята Акла ще ти иззобе цялото имане, досущ като скакалец житото!
— Трева в имението ми Брьой колкото щеш! — отвърна Кабюс с достойнство.
— Тук, Акла! — извиках.
Но Акла, която на няколко крачки от нас с усукани и вързани от мен на шията юзди се бе отдала на същински пир, като при това придирчиво подбираше най-сочните и вкусни стръкове, оставяйки обикновената, жилава трева на пасящите край нея овце, се направи, че не ме чува и само лицемерно премига с красивите си коси очи.
— Тук, Акла! — повиших аз глас и почуках с гърбача си по ботуша.
Спомняйки си най-сетне за своите добри обноски, Акла с въздишка скубна за последен път трева и с високо вдигната, овеяна от бухналата й грива глава, се приближи до нас с присъщия си лек, изящен тръс, за да си изпроси най-учтиво по милувка от всекиго, отплащайки му се с вежливо пръхтене, като накрая взе, че дори нежно близна бебето.
— Изглежда чудесно! — отбеляза Кабюс. — Просто не е за вярване, че такъв хубав кон от толкоз долно място може да излезе!
— Ще трябва май да я чифтосате, гос’ин Пиер — обади се и Като. — Време й е вече.
— Така е! — съгласих се аз, вече на седлото. — Работата е там, че трудно ще й намеря жребец и от породата, и от боята! До скоро виждане, Като! До утре, Кабюс!
— До утре, по зори!
За разлика от страховитата суша през 1563-а, когато Мепеш едва не обеси братовчеда на Пьотремол за кражба на трева от ливадите му, 1564 година излезе благодатна на сено, особено за онези, които подобно на побратимството се оказаха достатъчно съобразителни да окосят и приберат едва-що узрялата трева, тъй като през юли паднаха големи дъждове, които съсипаха хубавите ливади; последваха веднага силни горещини, подсушили както трябва, реколтата, но навярно доста затруднили — ние честичко се шегувахме с това — всички ония пременени в коприна велможи, които кръстосваха друмищата на Франция.