По сенокос нашият Пьотремол изостави своите седла и хамути и доказа, че е също толкова изкусен косач, подсичайки с косата си винаги достатъчно, но в никакъв случай прекалено много трева, като наслагваше откоса право и отмерено, без ни най-малко да затруднява съседите си било с прекомерна припряност, било с мудност, а спреше ли се да наточи косата, преглъщаше мъката си и показваше, че и от шега разбира, отвръщайки тозчас на задявката със задявка, без при това изобщо да се докача, задиреха ли го за цвета на косъма му, а дори напротив, на мига избухваше в онзи простодушен гръмогласен смях, който тъй благо разтушава човека, та да не се чумери на работата си. Защото в работата мъжете са досущ като жените: умеят да се облажат и с приказка, за да възнаградят труда на ръцете си.
Подир вечеря в последния ден на сенокоса, след като побратимите се бяха оттеглили рано, уморени от прекараните на седло дълги дни, през които бяха охранявали косачите, двамата със Самсон седяхме със слугите ни и арендаторите (не край огъня, разбира се, а напротив, при широко отворени прозорци) около масата и всеки — пред два пръста от нашата сливова ракия. В туй време Малигувица, наместила се най-сетне между нас с тежки въздишки и цял поменик от „Ох, та леле!“ и „Божке мили!“, което означаваше, че макар и да не бе косила на ливадите като Алазаис, все пак се беше мъчила като грешен дявол да готви за всинца ни, току се вторачи в Пьотремол и подир малко изключително сериозно заяви:
— Драги ми Пьотремол, по-рижав от твоя косъм нивга не съм виждала!
Помислил, че това е някоя нова шега, Пьотремол с усмивка отвърна:
— Че съм рижав, рижав съм, магарето ми — също, но по-юначно добиче от него, пък и от себе си и аз не съм виждал.
Усмихнахме се всички, но не и Малигувица.
— Не го рекох, за да те подкачам! — възрази тя все така сериозно. — Ама много изрядко се среща човек с толкоз червен косъм.
— Я стига, Малигувице! — намеси се Кабюс, до когото, отпуснала глава на рамото му, седеше Като със спящата си рожба на ръце. — Гледай да не объркаш нещо, Пьотремол не ти е главатарят на румите!
— Че и вълшебна пръчка си няма! — обади се Ескоргол, който нивга не пропущаше да изтърси някоя глума.
Разсмяха се, а възмутената от един толкова недостоен разговор Алазаис стана и с високо вдигната глава и скована походка излезе от стаята, без да се сбогува с никого. Веднага щом вратата се захлопна подире й, Ескоргол подхвана:
— А сега, приятели, когато сме си само ние, ще ви задам една гатанка по ваш вкус! Като! Жакот! Сарацинко! Една гатанка! — Той направи кратка пауза и продължи: — Що е туй, което дебелее, пипнат ли го женски пръсти?
— Блуднико ниеден! — изпищя Малигувица.
— Де-де, гузен негонен бяга! — не й остана длъжен Ескоргол. — И тъй, онова, което дебелее, пипнат ли го женски пръсти, е… е…
И тъй като всички се подсмихваха, без думица да кажат, той тържествуващо обяви:
— Вретеното!
Разсмяхме се от все сърце на таз уловка, а Кабюс с благосклонно достойнство призна:
— Виж го ти тоз провансалец, каква хубава шегичка ни е донесъл от своя Прованс! Но, приятели — сепна се той, — не се смейте толкоз гръмогласно, че ще вземете да събудите господарите!
— Единият сигурно ще събудите, но не и другия, обзалагам се! — подхвърли Като полугласно.
— Тихо, жено! Дръж си езика! — сряза я Кабюс.
Тук всички сведоха очи, без дори да се усмихнат, или поне не открито.
— Вретеното! Вретеното! — изкудкудяка Малигувица с важен вид. — Сериозна приказка не можеш им каза на тези мъже! Все ги гори под пъпа, все им в гащите щръкнало!
— А ти, що, да не би да се оплакваш нещо? — обади се Йона, който все още имаше малко зъб на готвачката заради злодумствата й по адрес на жена му. — Сарацинко — обърна се той към нея, — я щом си била вълчица, както разправят някои, вземи, че посдъвчи дирника на таз шишкава блудница, та да й пуснеш малко кръвчица, че комай доста се е наклала!
— Олеле! Божке мили! — стъписа се Малигувица и силно обезпокоена сви безформено туловище на стола, като ужасено блещеше очи.
Уплахата й ни накара така да се разкикотим, че и тъй, както си седяхме удобно с изпружени крака около масата, чак корем ни присви, но най-голяма веселба му удари Пьотремол, който дори се просълзи, но не само от смях, а и от благодарност, че отново е подхванал своя хубав занаят и че е заобиколен от толкова сърдечни и веселяци другари, дето го имаха вече за свой. Клетият Пьотремол, такива усилия полагаше да не мисли за жена си и за четирите си деца, а на трапезата все гледаше да седне до Самсон и всеки знаеше защо, а най-вече самият Самсон, който често си имаше приказка с него и току го спохождаше в сарачницата му, този същи ангел господен, проявявайки интерес към майсторлъка му.