— Мой Пиер, усещам просто непоносима болка в главата, пък и силно ми се вие свят, та си мисля, че ще умра.
— От болки в главата не се умира! — възразих аз. — Туй е просто от преяждане и повечко вино, чиито изпарения, след като по-напред изпълнят и задръстят стомаха, се изкачват по вените и артериите чак до мозъка.
— О, мой Пиер! — промълви тя. — Знам, че си много учен, но тази болка в главата е по-страшна от всичко, дето някога съм го изпитвала и сега ужасно се боя да не взема да си отида тъй млада още и толкова грешна!
Успокоих я отново, като я притиснах в обятията си и тя се сгуши в тях, ала тъй и не заспа, а току потреперваше и простенваше така жално, че сърцето ми се късаше — толкова осезателна бе терзаещата я болка. Срам ме е да го призная, но въпреки силното ми безпокойство за нея накрая все пак заспах, каталясал от двата дни, прекарани на кон от тъмни зори, та чак до здрач.
На следния ден, макар посърнала и пребледняла, Малката Еликс се чувстваше значително по-добре, тъй като болката в главата като да се бе попритъпила, но въпреки това продължаваше да се жалва, че на моменти пред очите й сякаш воал пада, и то толкова плътен, щото вижда всичко някак неясно и безформено, сякаш в мъгла.
На 12 юли без ничия помощ и без да охне дори, Франшу доби син, когото кръстиха Давид и комуто на 25 юли баща ми в присъствието на нотариуса Рику се задължи да наброи в деня на пълнолетието му сумата от две хиляди екю, за да подхване някакъв занаят. Освен това в онази поправка към завещанието, която баща ми бе наредил да съставят преди заминаването му за Кале, Давид бе назован Давид дьо Сиорак.
Не знам защо ми се стори, че тази година лятото и есента изтекоха някак твърде бързо, но това вероятно се дължеше и на непрестанно споделяните помежду ни безброй догадки относно причините за грандиозната кралска кавалкада из страната, събудила жив интерес у всекиго в Мепеш, но най-вече у Мирул, надарен със също толкова жив ум, колкото пъргаво беше тялото му. И той наистина напредваше изключително бързо в науките под строгия надзор на Алазаис — имам предвид думата „надзор“ и в най-безрадостния й смисъл, тъй като тя преподаваше уроците си въоръжена с пръчка, която и при най-незначителната грешка стоварваше върху пръстите на учениците си.
— Клети мой Мирул! — възкликнах аз в момента, в който той влезе в конюшнята. — Излишно е да ми казваш откъде идваш, разбрах го по пръстите ти.
— О, туй пак се ядва — отвърна Мирул като грабна една четка и се залови да търка Акла от дясната страна, докато аз я разчесвах отляво. — По-лошото е — продължи той, вперил над конската грива в мен кротките си чудато разноцветни очи, — че тя изобщо не скланя да отговаря на въпросите ми.
— Задай ги тогава на мен!
— Смея ли, гос’ин Пиер?
— Разбира се! — уверих го аз, тъй като също се опитвах по малко да го просвещавам, убеден, че такъв е моят дълг на хугенот.
— Бих искал да знам — начена Мирул, — защо принц Анри Наварски живее във френския кралски двор, а не в собственото си кралство, при майка си?
— И той е протестант като майка си, Жана д’Албре, но тъй като Навара е твърде близо до Испания, тя се опасява да не би Негово католическо величество да го отвлече.
— Но може ли той да се оттегли, когато си поиска от двора на френския крал?
— За това и дума не може да става! Вярно, той е гост на Шарл IX, но едновременно и малко нещо негов заложник.
— Че защо ще е заложник?
— Той е Бурбон и ако Шарл IX и братята му се споминат, без да им се родят наследници, Анри Наварски би могъл да се възкачи на трона.
— Един хугенот, крал на Франция!?
И в разноцветните очи на Мирул засия такава неописуема радост, че реших да го поозаптя.
— Но Анри Наварски е само на единайсет години, драги ми Мирул, а би било просто невероятно, ако и тримата Валоа се споминат, без да оставят наследници.
— Нищо от туй! — заяви Мирул.
В края на ноември Жофроа дьо Комон, когото дълго време не бяхме виждали, пристигна от Миландския си замък да ни навести, богат на подробности относно срещата между двете кралици, тъй като Катерина Медичи беше поканила Жана д’Албре да се присъедини към кралския кортеж както, за да целуне сина си, така и да разговаря с краля по повод на жалбите й срещу Монлюк, които тя настояваше да му изложи.
— Самият аз — заяви не без гордост Комон — бях един от тристамината конници, които придружаваха Жана д’Албре при заминаването й от По на втория ден от април. Но най-невероятното в цялата тази история е, че кралицата на Навара пътуваше от юг на север, като подкрепяше нашите църкви както със своя плам, така и с парите си, докато в същото време кралицата-майка и кралят, слизащи от север на юг, издаваха закони срещу нас… А знаете ли, че в Лимож, комуто тя е виконтеса, Жана д’Албре застави канониците на „Сен Марсиал“ да изнесат амвона си на една висока трибуна насред главния площад и оттам тя, с развени коси и величав жест, повече от два часа проповядва протестантството на простолюдието. Ще ли го повярвате? След нейното заминаване канониците си отмъстиха с един мерзък пасквил, който се постараха да разпространят навсякъде: