— И все пак точно там гнезди болката! — прекъсна го баща ми.
— Болката — натърти господин Дьо Ласко раздразнен от намесата му, — се дължи на отровните зловония и изпарения, които се просмукват в мозъка откъм всички части на тялото.
За миг настъпи мълчание, след което баща ми промълви:
— Значи твърдите, господин Дьо Ласко, че става дума за епилепсия? Но болната, впрочем, изобщо не пада.
— Ще падне! — заяви господин Дьо Ласко.
— При нея не се забелязва нито парализа, нито гърчове, нито пък затруднения в дишането.
— Ще се забележат! — отсече оня.
Отново последва мълчание, този път по-продължително.
— И какво лечение препоръчвате? — попита Жан дьо Сиорак.
— Често кръвопускане — заяви господин Дьо Ласко и като стана, с дълбок поклон се сбогува с баща ми, тъй като отлично знаеше с каква неприязън се отнася той към този всепризнат лек.
Този път обаче баща ми не каза нито дума и като се изправи на свой ред, учтиво изпроводи господин Дьо Ласко до каретата му, дордето двамината му помощници ни следваха на почтително разстояние с отпуснати ръце и без мисъл в главата, все така неми като риби.
— Е? — попита Совтер, който вече куцукаше през двора насреща му, като говореше тихо, за да не го чуят слугите ни. — И какво излезе от тази консултация?
— Много плява и малко зърно. Празно красноречие, погрешна диагноза и нелепо лечение…
— С една дума, пари, хвърлени на вятъра!
— Да, така е, но се налагаше! — раздразнено отвърна баща ми и като го загърби рязко, отправи се обратно към библиотеката, следван по петите от мен.
— Господине татко мой — промълвих със свито гърло, — а какво мислите сам вие за това заболяване?
Баща ми ме изгледа, доста учуден от вълнението ми, но без да направи какъвто и да било коментар, независимо какво му беше минало през ум.
— Пиер — отвърна той, — единственият лек за невежеството е знанието, а не пустословието. Не ще намериш и един, та бил той и най-нищожният педант, който подобно на гарвана на нашата кула да не обича да грачи за онуй, дето го не знае. Но каква полза за нас от този празен грак? Нас ни блазни единствено истината! Да можех, без от туй онази клетница да умре, да й отворя черепа и да го изследвам отвътре, щях да разбера от що са нейните страдания. Но онова, в което съм уверен твърдо, е, че злото се крие в главата и само в главата, тъй като тялото е здраво и жизнените функции — ненарушени!
— А възможно ли е, господине татко мой, да е разстроен единствено живецът?
Зададох въпроса си с толкова сподавен глас, че баща ми отново ме изгледа и след като ме наблюдава известно време, най-сетне с отвращение изрече:
— Искрено казано, опасявам се от силно увреждане на мозъчната ципа. Най-вероятно от цирей.
— От цирей? — възкликнах аз. — Но откъде тогава би се изтекла гнойта, щом черепът го покрива?
— Точно там е работата, я! — каза баща ми. — Попаднахте точно в целта.
— Ще рече, спасение няма, тъй ли? — попитах с разтреперан глас.
Жан дьо Сиорак поклати глава.
— Ако предположенията ми се окажат верни, спасение наистина няма. Единственото, което мога да сторя, когато страданията на тази нещастница станат нетърпими, е да й дам малко опиум.
Под предлог, че във фехтовъчната зала ме очаква Кабюс, аз припряно му се поклоних и бързо напуснах библиотеката, опасявайки се да не забележи сълзите ми.
В коридора, водещ към залата по фехтовка, срещнах Франсоа, който се връщаше оттам след своите упражнения. Без дори да ме погледне или назове по име, той високомерно вирна глава и минавайки покрай мен, полугласно процеди през зъби:
— Що вълнения за таз голтачка!
Вече ме беше отминал, когато се втурнах подире му, сграбчих го за ръката и заставяйки го силом да се обърне, вбесен, макар и с все още пълни със сълзи очи, креснах в лицето му:
— Какво каза, мерзавецо!
— Но… н-нищо… — смотолеви той, пребледнявайки като платно, и взе тревожно да се озърта, тъй като бяхме съвсем сами и далеч от човешко ухо в един дълъг, сводест, много влажен и доста тъмничък ходник, осветяван единствено от зарешетените с железни пръти прозорчета, гледащи към водоема.
Разтърсих го яко с две ръце и като току скърцах със зъби, повторих въпроса си, обзет от неистовото желание да го смачкам като желязо върху наковалня.
— Говорех сам на себе си — избъбри той, кажи-речи, обезумял от страх, очевидно съобразил, че там, където се намирахме, не можеше да се надява на ничия помощ.