Моята клета Еликс бе изключително много отслабнала и стигнала вече до крайна степен на изтощение, тежеше, кажи-речи, колкото сянката си. Усещах това най-осезателно, когато я вземех на ръце, за да я отнеса в голямата зала, случеше ли се болестта да й даде минутка отдих. Човек би рекъл, че се лишаваше от всичко едновременно: от плът, от мускули, от нерви и трепкащия в тях живец, а с тяхната загуба и тя самата лека-полека си отиваше от този свят, като все по-рядко и по-рядко ме молеше да я нося сред людете ни. За мен това бе облекчение, тъй като не можех да не забележа колко все по-малко и по-малко натежаваше тя в ръцете ми, а тази й изнемощялост така силно ме гнетеше, че вече едва успявах да сдържам мъката си дори и пред нея. Че и още по-лошо, всеки път, когато я видех настанена в някое кресло в голямата зала и увита до шия, тъй като мършавината й и постоянната треска я бяха направили изключително зиморничава, бивах поразяван от резкия контраст между налетите червендалести лица на людете ни, силните им гласове и енергични жестове и нейното изпосталяло белезникаво личице, немощния й гласец и вялите помръдвания на измършавелите й ръце.
Прекарвах с нея колкото се може повече време и до онзи неизбежен миг, когато на свой ред легна в гроба, никога не ще забравя безмерната обич, която озаряваше помътнелия й поглед всеки път, когато се появях на прага, макар това да бе мимолетно пламъче само, тъй като голяма бе немощта й, за да го поддържа.
Тя беше доволна и предоволна от мъничката си стая, особено в първите дни, след като я настаниха в нея, тъй като тогава все още се надяваше, че ще оздравее и силно се безпокоеше от вида си.
— Когато отново стана на крака, моят Пиер не ще ме желае вече! Та аз съм толкова грозна! С врат като на щиглец, цялата кожа и кости и на ненки плоска като длан.
— Ще напълнееш, Еликс! Престанат ли веднъж болките, кожата ти ще се изпълни с нова плът, при това още по-свежа и яка от таз на Франшу, на която ти така завиждаш!
— Но кога? Кога? — изплака тя с толкова жален гласец, че сърцето ми се сви. — Уморих се вече от туй толкоз дълго и мъчително очакване. Скоро ще станат две години, откакто не съм тичала из двора на Мепеш. Пък и мисля си, че ако някога изобщо се оправя, то ще бъде твърде късно, тъй като ще си заминал за Монпелие, за да ставаш учен.
За миг помислих, че ще се разплаче, но тя нямаше вече сили дори и за това. Нейната толкова смалила се и изтъняла ръчица за последен път помръдна в моята и под въздействието на току-що дадения й от баща ми опиум, тя се унесе в сън.
Едно априлско утро ме попита:
— Туй птиците ли са, що чувам?
— Разбира се, при това стотици са!
— Ах, мой Пиер! Листата на дърветата в градището около водоема вече покарват. Новата трева е толкоз нежна, че и житото вече кълни, а пък идната година аз ще бъда в студената и черна земя.
— Глупавичката ми! — възкликнах. — Идната година ще бъдеш все така в Мепеш и в прегръдките ми, както и сега.
Тя отрицателно завъртя очи и без да намери достатъчно сили, за да ми възрази, заспа, склонила на рамото ми клетата си главица, не по-тежка от някоя мъртва птичка. Тогава на свой ред се унесох, но в тежък размисъл, и макар че колкото повече се вглъбявах в него, толкоз по-силно се измъчвах, тъй и не успях да надвия на смазващото му бреме.
Вечерта на същия ден, оказал се на четири очи с баща ми в библиотеката, аз се обърнах към него:
— Господине татко мой, ще ли бъдете така добър да ме просветлите? Защо, когато Христос отива на гроба на Лазар, в свето Евангелие от Йоана пише: „Иисус се просълзи131“?
— Туй ли е, което ви затруднява?
— Да, тези му сълзи силно ме озадачават. Защо Христос ще оплаква смъртта на Лазар, след като е отишъл на гроба му точно, за да го възкреси?
— Въпросът ви, сине мой — отвърна баща ми развълнуван, — доказва колко добросъвестно зачитате Светото писание! Но на него отговор отдавна вече има: Христос не оплаква Лазар, както смятат туй наблюдаващите го юдеи, а плаче при мисълта за неизбежната раздяла между живите и мъртвите.
Този толкова разумен и красноречив отговор ме прониза цял досущ като стрела и аз, свързвайки го тозчас с двамина ни с Еликс, не съумях да се сдържа и от очите ми, за мое най-голямо смущение и срам, рукнаха сълзи. Виждайки това, баща ми стана и като ме притисна силно към гърдите си, с безмерна нежност ми прошепна на ухото:
— С Малката Еликс отраснахте заедно, тя е ваша млечна сестра и силна обич ви привързва към нея, та няма нищо чудно в туй, щото сега оплаквате орисията й. И ни най-малко не се нито срамувайте от мъката си, нито пък се бойте от нейната продължителност, защото страданието е винаги дълготрайно.